Арти стана, за да върне подноса си. Приближи се до сестра ми и се изкашля. Цялата ми надежда беше в това чудато момче. „Дръпни я настрани! Не и позволявай да го види!“ Молитвата ми беше чута на земята.
— Линдзи — каза Арти.
Тя го погледна.
— Какво има?
Зад плота готвачът беше протегнал лъжица, пълна с бъркани яйца, готов да я изсипе в чинията на Линдзи.
— Аз съм Арти. Със сестра ти бяхме в един клас.
— Нямам нужда от ковчези — каза Линдзи и остави подноса си на металния плот, на който имаше големи пластмасови кани с портокалов и ябълков сок.
— Какво?
— Самюъл ми каза, че правиш за мишките ковчези от балзово дърво. На мен не ми трябват.
— Смениха темата на конкурса — каза той.
Сутринта Линдзи беше решила да отреже парче от хастара на роклята на Клариса и да я използва за диванчето за мишки.
— И каква е тя?
— Хайде да излезем навън? — Арти застана пред нея и препречи пътя и до приборите. — Линдзи изтърси той — конкурсът е за убийство.
Тя се вкопчи в подноса и се втренчи в него.
— Исках да ти кажа, преди да си прочела съобщението.
В столовата влезе Самюъл.
— Какво става?
Линдзи го погледна безпомощно.
— Тазгодишният конкурс е как да извършим перфектното убийство — отвърна Самюъл.
И двамата видяхме как тя трепна. Сърцето й се обърна. Но беше свикнала да се владее. Пукнатините в самообладанието й започнаха да се затварят и тя се стегна. Скоро щеше така да овладее това изкуство, че никой нямаше да е в състояние да разбере какво я вълнува. Беше способна да се изолира от целия свят, включително и от себе си.
— Добре съм — каза тя.
Но Самюъл знаеше, че това не е вярно.
С Арти я гледаха как се отдалечава.
— Опитах се да я предупредя — неуверено каза Арти.
След това се върна на масата си. Започна да рисува спринцовки за подкожни инжекции. Рисуваше ги една след друга. Химикалката му едва не разкъса салфетката, докато нанасяше щрихите, за да изобрази балсамиращата течност и да обозначи траекторията на трите капки, процеждащи се от иглата.
Когато си самотен, помислих си аз, е все едно дали си на земята или на небето.
— Можеш да убиеш човек, като го намушкаш, заколиш или застреляш — каза Рут. — Това е гадно.
— Права си — съгласи се Арти.
Самюъл беше отвел сестра ми настрани, за да поговорят, а Арти беше намерил Рут да седи на една от масите навън с големия си бележник.
— Трябва да имаш сериозна причина, за да убиеш — отбеляза Рут.
— Според теб кой го направи? — попита Арти, седнал на пейката с крака върху пречката на масата.
Рут седеше почти неподвижно, беше кръстосала крака и поклащаше напред-назад дясното си стъпало.
— Ти как разбра? — попита тя Арти.
— Баща ми ни каза — отвърна той. — Извика ни със сестра ми във всекидневната и ни накара да седнем.
— По дяволите. И какво ви каза?
— Първо, че по света стават ужасни неща и сестра ми моментално го прекъсна: „Виетнам“. Той замълча за момент, защото винаги спореха коя е причината за тази война. След това продължи: „Не, миличка, случват се ужасни неща и тук, край нас, с хора, които познаваме.“ А тя си помисли, че може би е станало нещо с една от нейните приятелки.
Рут усети една дъждовна капка.
— След това татко се разплака и каза, че едно малко момиче е било убито. Аз попитах кое е то. Мислех, че наистина става въпрос за момиченце, нали разбираш. По-малко от нас.
Наистина заваля и дъждовните капки заудряха по масата от секвоя.
— Да влезем ли вътре? — предложи Арти.
— Всички ще са там — отвърна Рут.
— Права си.
— Хайде да останем тук и да се намокрим.
Постояха така известно време, гледаха дъжда и слушаха шума от капките, падащи по листата на дърветата.
— Знаех, че тя е мъртва. Почувствах го — каза Рут. — След това прочетох във вестника на татко и се убедих окончателно. В началото не споменаваха името й. Пишеше само „четиринадесетгодишно момиче“. Помолих татко да ми даде страницата от вестника, но той отказа. Обаче после разбрах, защото следващата седмица само тя и сестра й отсъстваха от училище.
— Чудя се кой ли е казал на Линдзи? — каза Арти. Дъждът се усили и той се мушна под масата. — Ще станем вир-вода — извика той.
После дъждът спря така внезапно, както беше започнал. Слънчевите лъчи си пробиха път през клоните на дърветата. Рут погледна нагоре и каза едва чуто: