— Мисля, че тя ни чува.
Всички участници в срещата вече знаеха коя е сестра ми и как съм умряла.
— Представи си, че те пробождат с нож — каза някой.
— Не, благодаря.
— Според мен е страхотно.
— Само си помисли — сега тя е известна.
— Не е това начинът. Предпочитам да спечеля Нобелова награда.
— Знае ли някой каква е искала да стане?
— Иди питай Линдзи.
Започнаха да изброяват всички свои близки, които бяха починали.
Баба, дядо, вуйчо, леля. Някои бяха загубили майка или баща, по-рядко брат или сестра, отнесени в гроба твърде млади от някакво заболяване — от сърце, левкемия или трудна за произнасяне болест. Но не познаваха някой, който да е бил убит. Сега познаваха мен.
Линдзи и Самюъл лежаха прегърнати под една стара, излязла от употреба гребна лодка.
— Вече съм добре — каза тя. Очите й бяха сухи. — Мисля, че Арти се опита да ми помогне.
— Да не говорим повече за това, Линдзи. Нека просто да полежим тук и да почакаме нещата да се успокоят.
Гърбът на Самюъл беше подгизнал. Той притисна по-плътно сестра ми към себе си, за да я предпази от летния дъжд. Дъхът им затопли малкото пространство под лодката. Той дишаше все по-учестено и въпреки волята му, пенисът му все повече се втвърдяваше.
Линдзи сложи ръката си отгоре.
— Извинявай, аз… — каза той.
— Готова съм — отвърна сестра ми.
На четиринадесет години сестра ми се понесе към място, където аз никога не съм била. Най-съкровената част от моето тяло беше изпълнена с ужас и кръв, в нейната се отвориха светли прозорци.
„Как да извършим перфектното убийство“ беше стара игра тук, на небето. Аз винаги избирах ледени висулки — оръжие, което се стопява и не оставя следи.
Единайсета глава
Когато баща ми се събуди в четири сутринта, в къщата беше тихо. Мама спеше до него и леко похъркваше. Брат ми, единственото дете у дома след заминаването на сестра ми, спеше дълбоко завит през глава. Татко му се възхищаваше, че има такъв здрав сън — също като мен. Когато все още бях жива, с Линдзи се забавлявахме, като пляскахме с ръце, изпускахме книги или дори удряхме капаци на тенджери, за да видим дали Бъкли ще се събуди.
Преди да излезе, баща ми мина през стаята на Бъкли, за да се убеди, че спи и да усети топлия му дъх на ръката си. След това облече екипа си за джогинг и обу маратонките си. Накрая сложи каишката на Холидей.
Почти виждаше дъха си в студената утрин. Сякаш беше все още зима и сезоните не бързаха да продължат своя кръговрат.
Под претекст, че разхожда кучето, той често минаваше край дома на мистър Харви и забавяше съвсем леко крачка. Това го забелязвах само аз, както и мистър Харви, ако беше буден. Татко беше убеден, че ако се оглежда внимателно, ще открие някакви улики — по касите на прозорците, по боядисаните в зелено дъски или на алеята за коли, край която имаше два големи варосани камъка.
Към края на лятото на 1974 г. по моя случай все още нямаше никакво развитие. Не намериха труп. Не откриха убиеца. Нямаше нищо.
Татко често си спомняше за думите на Руана Сингх: „Когато се убедя, че е той, ще намеря таен начин да го убия.“ Не беше разказал за това на Абигейл, защото щеше да я уплаши и тя сигурно щеше да сподели с някого, най-вероятно с Лен.
От деня, в който се видя с Руана Сингх и завари инспектора да го чака, когато се прибра у дома, имаше чувството, че мама възлага прекалено много надежди на полицията. Ако кажеше нещо, което не съвпадаше с версията на следствието — по-точно с липсата на такава — мама незабавно отхвърляше идеята на баща ми с думите: „Лен казва, че това нищо не означава.“ Или: „Работа на полицията е да разбере какво се е случило.“
Защо, питаше се баща ми, хората вярват толкова много на полицаите? Защо не се доверяват на интуицията си? Знаеше, че убиецът е мистър Харви. Но Руана беше наблегнала върху думите „когато се убедя“. Според буквата на закона това, че дълбоко в душата си татко знаеше кой е убиецът ми, не беше неопровержимо доказателство.
Израснах в къщата, където съм се родила. Както и дома на мистър Харви, тя приличаше на кутийка и по тази причина изпитвах отчаяна завист, когато ходех на гости. Мечтаех си за еркерни прозорци, куполи, балкони и мансардна спатия със скосен таван. Представях си клонести дървета в двора, по-високи и по-силни от хората, ниши под стълбите и жив плет, толкова гъст, че да можеш да пропълзиш и да се скриеш в него. На моето небе имаше веранди и вити стълби, прозорци с первази от ковано желязо и кула с камбана, която биеше на всеки час.