Познавах къщата на мистър Харви като петте си пръста. На пода в гаража му бях оставила топло петно, което после изстина. Беше донесъл в дома си кръвта ми, полепнала по дрехите и кожата му. Познавах банята. Сравнявах я с нашата баня, която мама се постара да украси в чест на късното раждане на Бъкли, като с помощта на шаблон нарисува бойни кораби в горната част на розовите стени. У мистър Харви банята и кухнята бяха безупречно чисти. Санитарният фаянс беше жълт, а плочките на пода — зелени. Нямаше отопление. В нашата къща на втория етаж бяха стаите на Линдзи, на Бъкли и моята, а в неговата горе нямаше почти нищо. Понякога сядаше там на един стол с права облегалка и гледаше през прозореца училището или пък слушаше звуците от репетициите на училищния оркестър, долитащи през полето. Но по-голямата част от времето си прекарваше на първия етаж, в кухнята, където строеше куклени къщи, във всекидневната, слушайки радио или когато похотта се надигнеше в него, скицирайки землянки и шатри.
От няколко месеца никой не го беше безпокоил с въпроси за мен. Само понякога някоя патрулна кола забавяше ход, минавайки край дома му. Беше достатъчно умен, за да не промени навиците си. Ходеше в гаража и проверяваше пощенската си кутия по същото време, както и преди.
Имаше няколко будилника, които звъняха по различно време. Единият го подсещаше да вдигне щорите на прозорците, другият — да ги спусне. Под час светваше или гасеше лампите в къщата. Когато някое дете идваше да му продаде шоколад, набирайки средства за училищно мероприятие, или да го попита дали иска да се абонира за „Ивнинг Бюлетин“, той се държеше любезно, но делово и гледаше да не привлича внимание.
Пазеше за спомен разни предмети, които често разглеждаше и това го успокояваше. Бяха най-обикновени неща: сватбен пръстен, запечатан плик с писмо, токче от обувка, чифт очила, гума във формата на герой от анимационен филм, шишенце парфюм, пластмасова гривна, моят амулет с емблемата на Пенсилвания, кехлибареният медальон на майка му. Вадеше ги късно през нощта, когато беше сигурен, че нито пощальонът, нито някой съсед ще почука на вратата му. Броеше ги, сякаш бяха зърна на молитвена броеница. Вече не помнеше някои от имената на притежателите им. Но аз знаех имената на всички. Токчето от обувка беше на едно момиче на име Клеър, от Нътли, Ню Джърси, която беше прилъгал да влезе отзад във фургона. Беше по-малка от мен. (Утешавах се с мисълта, че аз не бих влязла във фургон и че отидох в землянката само защото ми беше любопитно да видя как е укрепена, за да не се срути.) Беше откъртил токчето й, преди да я пусне. Нищо не й беше направил. Просто я беше вкарал във фургона и беше събул обувките й. Тя се беше разплакала и риданията й се забиваха в мозъка му като бургия. Той я умоляваше да спре, да си тръгне боса и да не казва на никого, а той щеше да задържи обувките й. Но тя не го бе послушала и бе продължила да плаче. Той се беше мъчил да откърти един от токовете с помощта на джобното си ножче и тогава някой почука на вратата. Чуха се мъжки гласове, една жена изкрещя, че ще извика полиция. Мистър Харви отвори вратата.
— Какво, за Бога, правиш с това дете? — извика един от мъжете.
Другите подхванаха момичето, което с писъци изскочи от фургона.
— Опитвам се да поправя обувката й.
Момичето бе изпаднало в истерия, но мистър Харви беше запазил самообладание. Но Клеър бе забелязала това, което впоследствие видях и аз — страшния му поглед и неизразимото му желание, което можеше да бъде задоволено само от нашата смърт.
Мъжете и жената бяха объркани, те не бяха видели онова, което видяхме аз и Клеър. Мистър Харви бе подал обувките на един от мъжете и се бе сбогувал. Но токчето беше останало у него. Обичаше да го държи и да го търка с палеца и показалеца — действаше му успокоително.
Знаех къде е най-тъмното място в нашата къща. Вмъквах се вътре и се хвалех на Клариса, че съм стояла там цял ден, но всъщност оставах не по-дълго от четиридесет и пет минути. Това беше нещо като шахта в мазето ни. На светлината на фенерчето се виждаха тръби и тонове прах. Нямаше нищо друго. Нямаше и буболечки. Мама, типично в нейния стил, пръскаше с инсектициди, ако видеше дори и една мравка.
След като единият будилник му напомнеше да спусне щорите другият да угаси повечето лампи, защото всички наоколо вече спяха, мистър Харви слизаше в мазето. Там нямаше никакви пролуки, през които някой би могъл да види отвън светлината и после да говори, че е правил нещо странно. Когато ме уби, вече му беше омръзнало да влиза в шахтата, но все още обичаше да слиза в мазето и да седи в люлеещия се стол, загледан в тъмния отвор, който започваше от средата на стената и стигаше до дъските на кухненския под. Често се унасяше в сън там. Така беше и сутринта, когато в четири часа татко мина покрай зелената къща.