Джо Елис беше гаден садист. Щипеше ни с Линдзи под водата, докато плувахме в басейна. Ненавиждахме го и даже започнахме да отказваме поканите за водни партита заради него. Имаше куче, което непрекъснато влачеше без никаква жал след себе си. Беше малко кученце и не можеше да тича много бързо, но Елис изобщо не го беше грижа. Удряше го и го вдигаше за опашката, а то квичеше от болка. Един прекрасен ден кученцето изчезна. Същото се случи и с една котка, която го бяха видели да измъчва. После почнаха да изчезват и други животни от квартала.
Това, което открих, проследявайки погледа на мистър Харви, втренчен в отвора на шахтата, бяха точно тези животни, изгубени преди повече от година. Хората си мислеха, че те вече не изчезват, щото Елис беше изпратен от родителите си във военно училище, пускаха домашните си любимци сутрин и те се прибираха вечерта. Не им трябваше друго доказателство за неговата вина. Никой не можеше да си представи какви зловещи наклонности обладава човекът в зелената къща. Той посипваше телата на котките и кучетата с негасена вар и от тях оставаха само кости. Когато броеше костите, забравяше за запечатаното писмо, сватбения пръстен, шишенцето с парфюма. С последни сили се опитваше да потисне непреодолимото желание да се качи на горния етаж в тъмното, да седне на стола с правата облегалка и да гледа към училището, представяйки си телата на момичетата, чиито гласове долитаха на вълни по време на футболните мачове, или да наблюдава автобусите, които возеха децата от основното училище и спираха две къщи по-надолу. Веднъж дълго наблюдава Линдзи, единственото момиче в отбора по футбол, което тичаше в сумрака из квартала заедно с момчетата.
Най-трудно ми беше да осъзная, че всеки път той се опитваше да се възпре. Беше убивал животни, само и само да не отнеме живота на дете.
Наближаваше август. Лен искаше да установи някакви разумни граници както заради себе си, така и заради татко. Баща ми непрекъснато звънеше в участъка и досаждаше на полицаите, с което не помагаше на разследването, а само настройваше всички против себе си.
Последната капка, която преля чашата, беше едно негово обаждане през първата седмица на юли. Джек Салмън подробно описал на дежурния полицай как при сутрешната му разходка кучето спряло пред къщата на мистър Харви и започнало да вие. Салмън опитал какво ли не, за да го накара да тръгне — докладва дежурният — но кучето не помръдвало от мястото си и продължавало да вие. В участъка веднага му намериха прякор: „Шерлок Холмс с Баскервилското куче“.
Лен стоеше на площадката пред къщата ни, допушвайки цигарата си. Беше още рано, въздухът беше по-влажен отколкото предишния ден. Прогнозата за времето беше за дъжд с гръмотевици през цялата седмица, което не беше рядкост по тези места, но в момента Лен усещаше влагата като лепкава пот по тялото си. Това беше последното посещение в дома на родителите ми, което направи, без да се притеснява.
Отвътре се чу женски глас, който си тананикаше. Угаси цигарата си на цимента под живия плет и хвана тежкото месингово чукче. Вратата се отвори още преди да е почукал.
— Усетих миризмата на цигарата ти — каза Линдзи.
— Ти ли тананикаше?
— Нали знаеш, че пушенето убива.
— Баща ти вкъщи ли е?
Линдзи му направи път да влезе.
— Тате! — провикна се тя. — Лен те търси.
— Ти не беше ли заминала някъде? — попита я Лен.
— Току-що се върнах.
Сестра ми беше облечена с тениската за софтбол на Самюъл и чуждо долнище на анцуг. Мама й се скара, че не е върнала от лагера нито една своя дреха.
— Сигурен съм, че си липсвала на родителите си.
— Кой знае — каза Линдзи. — Може и да са били доволни, че не им се пречкам.
Лен знаеше, че е права. При предишното му посещение мама определено беше по-спокойна.
Линдзи каза:
— Бъкли те назначи за началник на полицейското управление в кукления град, който построи под леглото си.
— А, значи ме е повишил в длъжност.
Двамата чуха стъпките на татко по коридора на горния етаж, а след това умолителния глас на Бъкли. Линдзи знаеше, че баща ни не би му отказал нищо.