— Ела, татко — каза тя.
За баща ми постепенно всичко си дойде на мястото. Това, което видя, нямаше нищо общо с Джордж Харви или с мен. Прочете го в очите на майка ми.
Тази вечер, както все по-често се случваше напоследък, татко стоя до късно сам в кабинета си. Не можеше да повярва, че светът край него рухва. Може би това не беше толкова неочаквано след удара, който му нанесе моята смърт. „Чувствам се така, сякаш ме залива лавата на изригнал вулкан“, написа той в бележника си. „Според Абигейл Лен Фенърман е прав за Харви.“
Докато пишеше, пламъкът на свещта до прозореца потрепваше и въпреки настолната лампа това го разсейваше. Облегна се на стария дървен стол, останал още от годините му в колежа, и чу успокоителното скърцане на дървото под него. Вече не се справяше със задълженията си във фирмата. Всеки ден се взираше в колоните от безсмислени цифри, които трябваше да сравнява с подадените от компаниите суми. Обезпокоително често допускаше грешки и се страхуваше — много повече отколкото през първите дни след моето изчезване — че няма да може да изгледа останалите му две деца.
Стана и вдигна ръце над главата си, за да направи упражненията, които семейният ни лекар му бе препоръчал. Наблюдавах как тялото му се извива странно и неестествено за разлика отпреди. Би могъл да стане танцьор, вместо бизнесмен. Би могъл да танцува на Бродуей заедно с Руана Сингх.
Изключи настолната лампа и сега стаята се осветяваше само от горящата свещ.
Настани се в зеленото си кресло, където сега се чувстваше най-удобно. Често го виждах да заспива в него. Стаята се превръщаше в укритие, креслото — в майчина утроба, а аз стоях на стража. Гледаше втренчено пламъка на свещта и размишляваше какво да прави. Спомни си как се опита да докосне майка ми, а тя се отдръпна от него в другия край на леглото. Но в присъствието на полицая тя сякаш разцъфтяваше.
Загледа се в призрачното отражение на горящата свещ, потрепващо в прозореца. Докато се взираше в истинския пламък и неговия дух, той се унесе в дрямка, накъсана от мислите, вълненията и събитията от изминалия ден.
Беше вече почти заспал, когато и двамата видяхме едно и също нещо — друга светлина. Навън.
От това разстояние приличаше на светлината на фенерче. Един бял лъч се движеше през моравите на къщите в квартала в посока към училището. Татко започна да го наблюдава. Минаваше полунощ, но луната не беше така ярка, както обикновено и дори очертанията на дърветата и сградите се различаваха трудно. Мистър Стед, който имаше навик вечер да кара велосипеда си с един фар отпред, никога не би минал през тревата на съседите си. Освен това беше прекалено късно за него.
Както си седеше в зеленото кресло, татко се наведе напред и видя, че светлината на фенерчето се придвижва към царевичната нива.
„Мерзавец“, прошепна той. „Мръсен убиец.“
Бързо метна ловджийското си яке, което извади от дрешника в кабинета си. Не го беше обличал от едно злополучно ходене на лов преди десет години. От шкафа в хола на долния етаж взе бейзболната бухалка, която беше купил за Линдзи, преди тя да се запали по футбола.
Първо угаси лампата на верандата, която оставяха да свети за мен всяка вечер. Въпреки че бяха минали осем месеца, откакто полицията каза, че няма надежда да ме открият жива, сърце не им даваше да я гасят. После татко пое дълбоко дъх и хвана дръжката на вратата.
Отвори и се озова на тъмната веранда. След миг беше в двора. Стиснал бейзболната бухалка в ръка, той зашепна: „таен начин да го убия“.
Прекоси предния двор, след това улицата и се озова в двора на семейство О’Дуайър, където за пръв път беше видял светлината. Мина покрай неосветения плувен басейн и ръждясалите люлки. Сърцето му биеше лудо, но не чувстваше нищо. В главата му се въртеше една-единствена мисъл: Джордж Харви никога повече няма да убива малки момичета.
Стигна до футболното игрище. Навътре в царевичната нива мъждееше слаба светлина. Това не беше районът, който вече познаваше наизуст — ограден с въже, разчистен, претърсен и разровен с булдозер. Беше вдясно от игрището. Стисна бейзболната бухалка по-здраво. За миг го обхвана съмнение за онова, което се канеше да направи, но колебанието премина.
Вятърът му помагаше. Духаше в гърба му, откъм стадиона, развяваше крачолите на панталоните му и го тласкаше напред. Всичко отстъпваше пред него. Навлезе в царевичната нива, без да изпуска от поглед светлината пред себе си, а свистенето на вятъра заглуши стъпките му и шума от прекършените стебла.