В ума му се въртеше плетеница от несвързани спомени — шумът на детските ролери по тротоара, миризмата на тютюна от лулата на баща му, усмивката на Абигейл в деня на запознанството им, която проникна като лъч в сърцето му. След това светлината изчезна и всичко потъна в мрак.
Направи още няколко крачки и спря.
— Знам, че си тук — каза той.
Исках да го предупредя, да наводня царевичната нива, да запаля огньове, за да я осветя, да изпратя буря, градушка и порой от цветя. Но в своето небесно заточение аз можех единствено да го наблюдавам.
— Дошъл съм за теб — каза баща ми с треперещ глас. Сърцето му бумтеше, кръв изпълваше гърдите му, стегнати като в менгеме, горещият му дъх изгаряше дробовете му, единствено адреналинът му даваше сила да продължи. Усмивката на мама изчезна от съзнанието му и на нейно място се появи моята.
— Всички спят — каза баща ми. — Тук съм, за да приключа с това.
После чу хленчене. Исках да насоча надолу прожектор, макар и неумело, както правехме в училищния театър, но невинаги улучвахме точното място на сцената. Той щеше да освети хлипащо момиче, превито на две, което въпреки сините очни сенки и модните си каубойски ботуши от „Бейкърс“ беше подмокрило гащите. Беше си все още дете.
Тя не разпозна изпълнения с омраза глас на баща ми.
— Брайън? — изрече Клариса с треперлив глас. — Брайън?
Тя изправи пред себе си надеждата като щит.
Баща ми пусна бухалката и тя падна на земята.
— Ей? Кой е там?
Брайън Нелсън, това върлинесто бостанско плашило, паркира корветата на по-големия си брат на училищния паркинг. Той обикновено закъсняваше за час и дремеше на чина или на масата в столовата, но винаги се оживяваше, когато някое момче разлистваше „Плейбой“ или пък наблизо минаваше секси мадама. И никога не би проспал вечер като тази, когато в царевичната нива го чакаше момиче. Но не бързаше особено. Вятърът — надежден съучастник и прикритие за това, което беше намислил, свиреше в ушите му.
Брайън се отправи към нивата с грамаден фенер в ръка, взет изпод мивката, където майка му държеше опаковани някои неща от първа необходимост в случай на бедствие. В този момент чу воплите на Клариса, за които по-късно каза, че били виковете за помощ.
Сърцето на баща ми тежеше като камък в гърдите му, докато тичаше и се препъваше към мястото, откъдето се чуваха риданията на момичето. Клариса! Глуповатата приятелка на Сузи. С грим и тропически загар, дъвчеща превзето филии с конфитюр.
В тъмнината се блъсна в нея и я събори на земята. Писъкът й нахлу в ушите му, проникна в него и рикошира вътре в тялото му.
— Сузи! — изкрещя татко.
Брайън чу името ми и хукна през царевичната нива с всичка сила. Не му остана и следа от сънливост. Фенерът в ръката му подскачаше нагоре-надолу и за миг в светлината му се мерна мистър Харви. Никой, освен мен не го забеляза. Лъчът освети гърба му, когато той се сви сред високите стебла, ослушвайки се за следващия вопъл.
Но после светлината попадна върху баща ми. Брайън го издърпа от Клариса и започна да го удря с фенера по главата, по гърба, по лицето. Баща ми викаше, плачеше и стенеше.
В един момент Брайън видя бухалката.
Аз се блъсках в непоклатимите граници на моето небе. Исках да отида при татко, да го вдигна и да го отведа със себе си.
Клариса побягна, Брайън замахна с бухалката. Очите им се срещнаха, баща ми едва дишаше.
— Копеле такова! — Брайън беше пребледнял от чувството за вина.
Чувах стоновете в пръстта. Чувах името си. Имах чувството, че усещам вкуса на кръвта по лицето на татко в устата си. Исках да протегна ръка и да прокарам пръсти по разцепените му устни, да легна заедно с него в гроба си.
Но там, в моето небе, трябваше да се извърна. Затворена в моя идеален свят, аз не можех да направя нищо. Кръвта беше горчива на вкус. Изгаряща. Исках баща ми да не ме забравя нито за минута, винаги да ме обича. Но исках също така да се махне и да ме остави на мира. Оказана ми бе една нищожна милост. Върнах се в стаята, където зеленото кресло все още пазеше топлината на тялото му, и угасих свещта.
Дванайсета глава
Бях в болничната стая до него и го гледах как спи. Новината за случилото се през нощта се разнесе веднага.
Полицаите вече нямаха никакви съмнения, че мистър Салмън се е побъркал от скръб и е отишъл в царевичната нива да търси отмъщение. Тази теория се потвърждаваше от всичко, което знаеха за него — непрекъснатите му телефонни обаждания, маниакалната му идея, че съседът му е убиец, а също и посещението на детектив Фенърман, който по-рано същия ден бе съобщил на семейството, че разследването на убийството е стигнало до задънена улица. Нямаше нищо, за което да се хванат. Не бе намерен и трупът.