Наложи се хирургът да оперира коляното на баща ми и да му постави изкуствена капачка, което отчасти щеше да обездвижи ставата. Наблюдавах операцията и си мислех, че тази работа много прилича на шев и кройка и се надявах лекарят да е по-сръчен от мен. В часовете по домашна икономика никак не ме биваше в ръцете. Така и не научих кое краче на машината е за зашиване на ципове и кое за тропоска.
Но хирургът беше опитен и търпелив. Докато си миеше ръцете, една сестра му разказа подробно историята на баща ми. Спомни си, че беше чел във вестниците за случая. Беше на годините на татко и също имаше деца. Полазиха го тръпки, докато си слагаше ръкавиците. Колко си приличаха с този мъж. И в същото време колко бяха различни.
Една луминесцентна лампа, монтирана над леглото на баща ми, жужеше в почти тъмната болнична стая. Когато сестра ми влезе в стаята, светеше единствено тя.
Събудени от воя на полицейските сирени, мама, сестра ми и брат ми слязоха от спалните си в кухнята.
— Иди да събудиш баща си — каза мама на Линдзи. — Не мога да повярвам, че може да спи при този шум.
Сестра ми се качи горе. Вече всички знаеха къде да го търсят. През последните шест месеца за легло му служеше зеленото кресло в кабинета.
— Татко го няма! — извика сестра ми. — Не е тук. Мамо! Мамо! Татко го няма! — За миг Линдзи отново беше изплашено малко дете.
— По дяволите! — извика мама.
— Мами? — обади се Бъкли.
Линдзи се втурна в кухнята. Мама беше с лице към печката и правеше чай. Дори и в гръб си личеше колко изопнати са нервите й.
— Мамо — каза Линдзи. — Трябва да направим нещо.
— Не разбираш ли…? — започна мама и замълча за миг. В ръката си държеше кутия „Ърл Грей“.
— Какво?
Майка ми остави чая, включи печката и се обърна. Видя, че Бъкли се е сгушил в сестра ми и си смуче палеца.
— Тръгнал е след онзи човек и си е навлякъл неприятности.
— Трябва да го потърсим, мамо. Трябва да го намерим и да му помогнем.
— Не.
— Мамо, трябва да помогнем на татко.
— Бъкли, веднага си извади палеца от устата!
Уплашен от тона й, брат ми се разрева. Сестра ми го прегърна и го притисна до себе си. После погледна към мама и заяви:
— Отивам да го търся!
— Никъде няма да ходиш! Той ще си дойде. Това не е наша работа.
— Мамо, ами ако е ранен?
Бъкли престана да плаче и само въртеше очи ту към майка ми, ту към сестра ми. Знаеше какво е да си ранен и разбираше какво значи някой да го няма.
Мама изгледа многозначително Линдзи.
— Въпросът е приключен. Или ще чакаш горе в стаята си, или оставаш тук с мен. Изборът е твой.
Линдзи онемя. Не сваляше очи от мама. Искаше да избяга, да изтича до царевичната нива, където беше татко, където бях аз, където — тя го почувства изведнъж — биеше сърцето на цялото ни семейство. Но топлината на вкопчилия се в нея Бъкли я възпря.
— Бъкли — каза му тя, — хайде да се качим горе. Можеш да спиш в моето легло.
Брат ми беше започнал да осъзнава, че ако се отнасят с теб особено мило, значи е станало нещо страшно.
След като позвъниха от полицията, мама веднага отиде до гардероба в коридора.
— Ударили са го с нашата бейзболна бухалка — каза тя, грабвайки палтото, ключовете и червилото си.
Сестра ми се почувства по-самотна от всякога, но в същото време натоварена с по-голяма отговорност. Бъкли не можеше да остане сам, а тя дори не можеше да шофира. Освен това всичко беше пределно ясно. Мястото на жената е до съпруга й, нали?
Когато сестра ми най-после се свърза с майката на Нейт — случилото се в царевичната нива беше разбудило целия квартал — вече имаше план. Следващият, на когото звънна, беше Самюъл. Преди да е минал и час, майката на Нейт дойде да вземе Бъкли, а Хал Хеклър пристигна с мотоциклета си и спря пред къщи. Всяко друго момиче щеше да бъде на седмото небе от щастие да се вози за пръв път на мотоциклет, при това притискайки се до такъв красавец като по-големия брат на Самюъл, но в този момент Линдзи мислеше единствено за татко.
Когато влезе в болничната стая, мама я нямаше. Бяхме само татко и аз. Тя се приближи до леглото и тихо заплака.