— Татко? — попита тя — Добре ли си, татко?
Някой открехна вратата. Беше Хал Хеклър, висок и хубав млад мъж.
— Линдзи — каза той. — Когато решиш да си тръгнеш, да знаеш, че те чакам във фоайето.
Тя се извърна към него и той видя сълзите й.
— Благодаря ти, Хал. Ако видиш мама…
— Ще й кажа, че си тук.
Линдзи взе ръката на татко и се вгледа в лицето му за някакви признаци на живот. Сестра ми съзряваше пред очите ми. Чувах я как тихичко шепне думите на една песничка, която той ни пееше, преди да се роди Бъкли:
Много ми се искаше баща ми да се усмихне, но той беше все още под влияние на наркозата и се бореше с кошмарите в своя полусън. Упойката сякаш беше закотвила съзнанието му с оловни тежести. Като восъчна капсула го беше затворила в благословеното минало, където нямаше мъртво дете, нямаше изкуствена капачка на коляното, нямаше и сладка дъщеря, която да му шепне стихчета.
— Когато мъртвите освободят живите — каза ми Франи, — тогава живите могат да продължат нататък.
А мъртвите? — попитах я аз. — Какво ще правим ние?
Тя не ми отговори.
Лен Фенърман тръгна за болницата веднага след като му се обадиха по телефона. Диспечерът му предаде, че го търси Абигейл Салмън.
Баща ми беше в операционната, а майка ми крачеше напред-назад край стаята на сестрите. Пристигна, навлякла шлифера си направо върху тънката лятна нощница и нахлузила износените си обувки без ток, с които ходеше по двора. Беше с разпусната коса и по пътя не успя да намери ластиче нито в джобовете, нито в чантата си, за да я прибере. Спря на неосветения паркинг, погледна лицето си и машинално сложи яркочервено червило на устните си.
Поуспокои се, когато видя Лен да се задава по дългия бял коридор.
— Абигейл — каза той, когато я наближи.
— О, Лен.
Не знаеше какво друго да му каже. Самото му име прозвуча като въздишка на облекчение. За останалото не бяха необходими думи.
Медицинските сестри тактично извърнаха глави, когато видяха ръцете на мама и Лен да се докосват. Направиха го по навик, машинално, но все пак усетиха, че жената не е безразлична към този мъж.
— Да поговорим във фоайето — предложи Лен и поведе мама надолу по коридора.
Докато вървяха, тя му каза, че баща ми е в операционната зала, а той й обясни какво е станало в царевичната нива.
— Явно е взел момичето за Джордж Харви.
— Помислил е Клариса за Джордж Харви? — изумена, мама спря на няколко крачки от фоайето.
— Било е тъмно, Абигейл. Мисля, че е видял само светлината от фенерчето й. Нямаше полза от днешното ми посещение. Той е убеден във вината на Харви.
— Клариса добре ли е?
— Има само няколко одрасквания. Промиха ги и я пуснаха да си върви вкъщи. Беше изпаднала в истерия. Плачеше и пищеше. Ужасно съвпадение — нали е била приятелка на Сузи.
Хал почти беше задрямал в един тъмен ъгъл на фоайето, подпрял крака на каската, която беше взел за Линдзи. Размърда се, като чу, че някой говори.
Бяха майка ми и ченгето. Хал отново се отпусна на стола и наведе глава, за да скрие лицето си с дългата си до раменете коса. Беше сигурен, че мама не го помни.
Но тя позна якето, с което Самюъл беше идвал у дома, и за момент си помисли: Самюъл е тук. После си каза: Не, това е брат му.
— Да седнем тук — каза Лен и посочи редицата столове за посетители в другия край на фоайето.
— Предпочитам да се движим — отвърна мама. — Лекарите казаха, че ще имат някакъв резултат най-рано след час.
— Къде да отидем?
— Имаш ли цигари?
— Знаеш, че винаги имам — каза Лен с виновна усмивка. Искаше да погледне в очите й, но погледът й се рееше някъде надалеч. Искаше му се да протегне ръка и да върне тези очи към настоящето, към реалността, да ги обърне към себе си.
— Да излезем навън.
Недалеч от стаята на баща ми намериха една врата, която водеше към тесен бетонен балкон, където се намираше агрегатът на климатика. Шумът и горещият въздух, който излизаха от него, ги обвиха като капсула. Пушеха и се гледаха, без да откъсват поглед един от друг.
— Как почина жена ти? — попита мама.