В началото Франи идваше да ги наблюдава заедно с нас.
— Това е едно от тайните ми развлечения — признаваше тя. — След всичките тези години аз все още обичам да гледам как душите се носят, кръжат във въздуха и шумят.
— Аз не виждам нищо — оплаках се първия път.
— Вгледай се по-внимателно — каза тя. — И мълчи.
Първо ги почувствах и едва след това ги видях: мънички горещи искри по ръцете ми. После те се превръщаха в светулки, издигаха се, ставаха все по-големи, стенеха и кръжаха, напускайки тленната плът.
— Приличат ми на снежинки — каза Франи. — Те всички са различни, но оттук, където сме ние, всяка нова снежинка изглежда досущ като останалите.
Тринайсета глава
Когато през есента на 1974 г. Линдзи започна новата учебна година, тя беше вече не само сестрата на убитото момиче, но и дъщерята на онзи „психар“, „чалнат“, „куку“, от което я болеше още повече, защото не беше вярно.
Слуховете, които Линдзи и Самюъл чуваха през първите седмици в училище, се вмъкваха в ученическите шкафчета и изпълзяваха отново като отровни змии. Брайън Нелсън и Клариса също се включиха в този водовъртеж от сплетни, но за щастие през същата година постъпиха в гимназията „Феърфакс“. Двамата не се отделяха един от друг и разказваха из цялото училище за случилото се в царевичната нива, използвайки позора на баща ми като защита.
Рей и Рут вървяха край остъклената стена, гледаща към училищния двор, където на изкуствените камъни като цар се беше разположил Брайън и даваше поредната си аудиенция. През тази година походката му се беше променила и бостанското плашило вече крачеше наперено като мъж. Хихикайки от страх и похот, Клариса най-после си беше разтворила краката и беше спала с него. В един или друг смисъл всички, които познавах, бяха пораснали.
През същата година Бъкли тръгна на детска градина и от първия ден се влюби в учителката си мис Коукли. Тя така нежно го хващаше за ръка, когато трябваше да го заведе в тоалетната или да му обясни някаква задача, че той не можа да й устои. От една страна, печелеше от това — тя често му даваше тайно допълнителна бисквитка или по-мека възглавничка, върху която да седне, но от друга страна, го отделяше от другите деца и го поставяше в привилегировано положение. Печатът на моята смърт го отличаваше от връстниците му, сред които иначе щеше да бъде просто дете като всички останали.
Самюъл изпращаше Линдзи до дома, след това излизаше на главния път и пътуваше на автостоп до сервиза на Хал. Разчиташе, че все някой приятел на брат му ще мине и ще го качи. Возеше се на разни раздрънкани мотоциклети и камиони, които Хал за благодарност потягаше и регулираше.
Отдавна не беше ходил у нас. В дома ни влизаха само членовете на семейството ми. През октомври татко малко по малко започна да се изправя и да пристъпва сам. Лекарите казаха, че няма да може да свива десния си крак в коляното, но ако прави упражнения и се движи повече, това няма да бъде проблем. „Ще се наложи да се откажете от бейзбола, но иначе всичко ще е наред“, пошегува се хирургът на сутринта след операцията, когато татко се събуди и видя, че Линдзи седи до него, а мама, изправена до прозореца, гледа към паркинга.
Когато Бъкли се връщаше от детската градина, стоплен от нежните грижи на мис Коукли, той заемаше своето място в празното като пещера сърце на баща ми. Непрекъснато му задаваше въпроси за „фалшивото коляно“ и татко се размекваше.
— Коляното ми е космическо — казваше баща ми. — Донесли на Земята парчета от Луната, разделили ги на части и сега ги използват за разни неща като моето коляно.
— Еха! — казваше Бъкли ухилен. — Кога може да го види Нейт?
— Скоро, Бък, скоро — отвръщаше татко, но усмивката му угасваше.
Когато Бъкли разказваше на мама преживелиците си — „Мис Коукли каза, че оцветявам много хубаво“ или „Коляното на татко е направено от лунен камък“ — тя само кимаше с глава. Напоследък се беше отдала на домакинската работа. Старателно режеше морковите и целината на тънки, еднакво дълги парченца. Старателно миеше термосите и кутиите за обяд, а когато Линдзи обяви, че вече е твърде голяма и не иска да носи обяда си в кутия, мама купи хартиени пликове, промазани с восък, за да не пропускат и да не оставят петна по дрехите. Които мама переше. И ги сгъваше. Гладеше ги, когато бе необходимо. Поставяше ги на закачалки. Прибираше ги от пода, вадеше ги от колата или ги измъкваше от свитите на топка хавлиени кърпи, захвърлени по леглата, които оправяше всяка сутрин, като акуратно подпъхваше краищата, разбухваше възглавниците, изправяше плюшените животни и вдигаше щорите, за да влезе слънце.