Ако на Бъкли му се приискаше да е с нея, тя често правеше компромис. Слушаше няколко минути бърборенето му, а след това се отнасяше, забравяше дома си и си мислеше за Лен.
Към началото на ноември баща ми вече беше усвоил „изкуството да куцаш“, както казваше той. Правеше смешни подскоци по настояване на Бъкли и тъй като това разсмиваше брат ми, не се замисляше колко странен и жалък изглежда в очите на другите хора и мама. Всички, освен Бъкли помнеха, че наближава паметна дата — първата годишнина от смъртта ми.
Бъкли и татко прекарваха хладните есенни следобеди навън в оградения двор с Холидей. Татко сядаше на стария железен градински стол с изпънат крак, подпрян на претенциозната стъргалка за обувки, която баба Лин беше купила от един антикварен магазин в Мериленд.
Бъкли хвърляше писукащата гумена крава и Холидей се втурваше след нея. Баща ми се наслаждаваше на пъргавия си петгодишен син и звънкия му смях, когато Холидей го събаряше, побутваше го с носа си и ближеше лицето му с дългия си розов език. Но непрекъснато го тормозеше една мисъл: това дете, това прекрасно момченце, може също да му бъде отнето.
Поради различни причини, една, от които беше травмата на крака му, баща ми беше дълго време в отпуск. След връщането си на работа забеляза промяна в отношението на шефа и колегите му към него. Стъпваха едва ли не на пръсти край кабинета му и избягваха да се доближат до бюрото му, като че ли се страхуваха, че случилото се с него може да сполети и тях. Сякаш да загубиш дете е заразно. Никой не се интересуваше как точно се чувства и в същото време им се искаше да скрие мъката си, да я сложи в папка и да я пъхне в някое чекмедже, където никой няма да я вижда. Татко редовно се явяваше в службата си и шефът му с готовност се съгласяваше да продължи отпуската му със седмица-две, с месец, ако е необходимо. Баща ми смяташе, че е заслужил благоволението му, защото никога не беше закъснявал за работа и винаги беше готов да работи извънредно. Що се отнася до мистър Харви, не искаше да го среща и се опитваше да не мисли за него. Не споменаваше името му, освен в своя бележник, който криеше в кабинета си и с неочаквана лекота прие отказа на мама да го почиства. „Имам нужда от почивка, миличка. Трябва да помисля как да пипна този човек. Надявам се, че ме разбираш“, извини ми се той в бележника си.
Смяташе да се върне на работа след Деня на благодарността, на втори декември. Искаше да бъде в офиса си на годишнината от моето изчезване. Да работи, да навакса несвършеното, да бъде сред хора, за да не мисли непрекъснато за мен. А и, честно казано, искаше да бъде далеч от мама в този момент.
Как да доплува, как отново да стигне до нея… Тя се отдалечаваше все повече от него, цялата й енергия беше насочена срещу собствения й дом, докато в същото време татко се бореше този дом да не рухне. Постави си за цел да възвърне силите си и да разработи стратегия за залавянето на мистър Харви. Да търси виновника, беше много по-лесно от това да пресмята нарастващите си загуби.
За Деня на благодарността очаквахме да пристигне баба Лин и Линдзи старателно изпълняваше предписанията за разкрасяване, съдържащи се в писмата й. Чувстваше се глупаво, когато за пръв път постави резенчета краставица върху клепачите си (лек за подпухнали очи), намаза лицето си с овесена каша (за почистване на порите и подсушаване на мазната кожа) и натри косата си с яйчен жълтък (за блясък). Използването на такива продукти за козметични цели разсмя дори мама, но после се замисли дали и тя да не направи като сестра ми. Но това й мина през ум само за секунда, мислите й бяха обсебени от Лен. Не че го обичаше, просто виждаше в него единствения начин да забрави.
Две седмици преди баба Лин да пристигне, Бъкли и татко бяха в двора с Холидей. Брат ми и Холидей лудуваха и играеха на гоненица, препускайки от един куп сухи дъбови листа до друг.
— Внимавай, Бък — каза татко. — Холидей може да те захапе.
Както и стана.
На татко му се прииска да изпробва силите си.
— Да видим дали твоят старец все още може да те носи на конче. Скоро ще бъдеш прекалено голям за това.
Преодолявайки своята неловкост, в удобната изолираност на двора ни, където ако падне, свидетели щяха да бъдат само едно момче и кучето, които го обичаха, двамата се опитаха да осъществят общото си желание — да се върнат към нормалните отношения между баща и син. Бъкли стъпи на железния стол — „Скачай сега на гърба ми и ме прегърни през врата“, каза татко, наведен напред, без да е сигурен, че ще успее да се изправи с брат ми на гърба си. Наблюдавах ги от небето и стисках палци със стаен дъх. Да, искаше се кураж, за да отиде в царевичната нива, но в този момент, възстановявайки основната тъкан на предишния им всекидневен живот, пренебрегвайки травмата си, за да върне от миналото миг като този, татко стана моят герой.