— Наведи си главата, наведи я — предупреди татко Бъкли, когато минаха с подскачане през вратата и заизкачваха стълбите. С всяко стъпало му ставаше все по-трудно да пази равновесие, пронизваше го силна болка, Холидей се мотаеше в краката му. Но Бъкли ликуваше и той знаеше, че решението му да постави издръжливостта си на изпитание е правилно.
Двамата — заедно с кучето — влязоха в банята и веднага се чуха негодуващите вопли на Линдзи, която се оказа там.
— Та-а-а-а-тко-о!
Баща ми се изправи. Бъкли се протегна и докосна лампата с ръка.
— Какво правиш тук? — попита татко.
— Какво мислиш, че правя?
Седеше на тоалетната чиния, върху капака, на който беше постлала една хавлиена кърпа (кърпите, които мама избелваше, простираше на въжето, за да изсъхнат, сгъваше ги, слагаше ги в един панер и ги подреждаше в шкафа за бельо…) Левият и крак, покрит с пяна за бръснене, беше подпрян на ръба на ваната. В ръката си държеше самобръсначката на татко.
— Не се сърди — каза татко.
— Извинявай — отвърна сестра ми, свела поглед. — Но нямам ли право поне тук да бъда сама?
Баща ми вдигна Бъкли над главата си.
— На плота, стъпи на плота, синко — каза той.
Във възторг от забраненото щастие да се катери по плота в банята, Бъкли стъпи върху него, оставяйки кални следи по плочките.
— Скачай сега долу.
И той скочи. Холидей това и чакаше.
— Не си ли още малка, за да си бръснеш краката, захарче — каза татко.
— Баба Лин е започнала да ги бръсне на единадесет.
— Бъкли, върви в стаята си и вземи кучето. Идвам след минутка.
— Добре, татко.
Брат ми беше все още малко момче, което татко можеше да качи на раменете си, както подобава на един баща, с малко повече търпение и изобретателност. Но при вида на Линдзи го прониза друга, двойно по-силна болка. Видя мен като бебе, което къпеха във ваната, едва проходило мъниче, което повдигаха, за да стигне до умивалника, голямо момиче, което никога нямаше да седи като сестра ми сега в банята.
Щом Бъкли излезе, той се обърна към Линдзи. Щеше да се погрижи за двете си дъщери, като удвои вниманието си към живата:
— Внимавай да не се порежеш.
— Добре, ще внимавам — отвърна сестра ми. — Татко, искам да съм сама.
— Кое ножче използваш? Онова, което взе от несесера ми за бръснене?
— Да.
— Бръснал съм се с него и сигурно не е достатъчно остро. Ще ти донеса ново.
— Благодаря, татко — каза сестра ми и отново беше мъничката Линдзи, която той носеше на конче.
Татко излезе и тръгна по коридора към банята до спалнята им с мама, която все още използваха заедно, въпреки че вече спяха в различни стаи. Посегна към шкафчето, за да извади пакетче с нови ножчета за бръснене и почувства режеща болка в гърдите, но не й обърна внимание. Взе пакетчето и през ума му мина мисълта: С това би трябвало да се занимава Абигейл.
Върна се в банята, показа на Линдзи как се сменя ножчето и й даде няколко съвета за бръсненето.
— Внимавай при глезените и колената — каза той. — Майка ти ги наричаше опасни зони.
— Остани, ако искаш — омекна Линдзи. — Само че може да се порежа и да изпоцапам всичко с кръв. — Прииска й се да си беше прехапала езика. — Извинявай, татко. Ела да седнеш тук, аз ще се преместя.
Тя стана и седна на ръба на ваната. Пусна водата, а татко се отпусна върху капака на тоалетната.
— Няма нищо, скъпа — каза той. — Отдавна не сме говорили за сестра ти.
— Нужно ли е? — отвърна сестра ми. — Тя е винаги и навсякъде с нас.
— Мисля, че брат ти се справя добре.
— Не се отделя от теб.
— Да — каза той и осъзна, че това му е приятно.
— Ох! — извика Линдзи. В бялата пяна се появи тъничка струйка кръв. — Каква гадост.