— Моето бедно, скъпо момиче — каза баба. — Дай ми ръката си.
И двете се чувстваха неловко. Мама можеше да преброи на пръсти колко пъти баща й, който беше висок човек, се беше навел да я целуне като дете. Четинестата му брада ухаеше на одеколон, който през всичките години, изминали оттогава, така и не беше успяла да разпознае. Баба я хвана за ръка и те поеха обратно по пътя.
Навлязоха в новата част от квартала, в който се заселваха все повече семейства. Мама казваше, че къщите са „закотвящи“, защото ги строяха по протежение на улицата и сякаш хвърляха котва към стария път, прокаран още преди появата на самия град. Път, който водеше към Вали Фордж, Джордж Вашингтон и Революцията.
— Смъртта на Сузи ми върна баща ти — каза баба. — Аз така и не си позволих да се простя с него както подобава.
— Знам — каза мама.
— Осъждаш ли ме?
— Да — отвърна мама след кратка пауза.
Баба я потупа по ръката.
— Няма нищо. Това, което се случва сега между нас, е много ценно.
— Кое по-точно?
— Това, което сега излиза на бял свят. Между теб и мен. Безценно късче истина.
Подминаха парцелите по един акър, залесени преди двадесет години. Макар и не много високи, дърветата вече надвишаваха два пъти ръста на мъжете, които ги бяха садили на голата земя през уикендите, утъпквайки пръстта край тях с работните си обувки.
— Знаеш ли колко самотна се чувствах през всичките тези години? — попита мама.
— Именно затова се разхождаме сега, Абигейл — отвърна баба Лин.
Мама гледаше напред, но усещаше ръката на баба ми, която държеше нейната. Замисли се за самотното си детство. Когато двете й дъщери опъваха връв между две картонени чашки и отиваха в две различни стаи, за да си споделят шепнешком тайните по импровизирания телефон, тя не знаеше какво чувстват в този момент. В дома, в който беше отраснала, бяха само майка й и баща й, после баща й си отиде.
Погледна към върховете на дърветата. На километри наоколо те бяха най-високото нещо, което се виждаше. Растяха по билото на един хълм, където нямаше ново строителство и там все още живееха неколцина възрастни фермери.
— Не мога да кажа какво става с мен — каза тя. — На никого.
Стигнаха до полето точно когато слънцето залязваше зад хълма пред тях. Спряха, преди да поемат по пътя обратно. Мама наблюдаваше как отражението на последните слънчеви лъчи проблясва в една крайпътна локва.
— Не знам какво да правя — каза тя. — Всичко свърши.
Баба не беше сигурна какво точно е свършило, но си замълча.
— Дали да не се връщаме вече? — предложи тя.
— Къде? — попита мама.
— У дома, Абигейл. Да се върнем у дома.
Тръгнаха обратно. Къщите, край които минаваха, бяха еднакви като близнаци. Единственото нещо, по което се различаваха, бяха „аксесоарите“ им, както ги наричаше баба. Така и не успя да разбере как могат хората да живеят на място като това — място, което собствената й дъщеря беше предпочела.
— Когато стигнем до завоя, искам да заобиколим и да минем оттам — каза мама.
— Покрай неговата къща?
— Да.
Наблюдавах баба Лин, която безропотно последва мама.
— Обещаваш ли ми да не се срещаш повече с този човек? — попита баба.
— С кого?
— С мъжа, с когото имаш връзка. Нали за това ти говорих досега.
— Нямам никаква връзка — отвърна мама. Мислите й полетяха като птици от един покрив на друг. — Мамо? — обърна се тя към баба ми.
— Да, Абигейл?
— Ако се наложи да се махна оттук за известно време, мога ли да отида в хижата на татко?
— Не ме ли чу какво ти казах?
Усетиха във въздуха някаква миризма и тревожните мисли на мама отново се разлетяха.
— Някой пуши — каза тя.
Баба Лин я погледна слисано. Нямаше и помен от прагматичната и грижовна домакиня. Пред нея стоеше една лекомислена и разсеяна жена. Нямаше смисъл да й говори повече.
— Цигарите са вносни — каза мама. — Да видим откъде се носи тази миризма!
Мама тръгна да търси източника на миризмата, а баба ми я гледаше смаяно в угасващата светлина на деня.
— Аз се връщам обратно — каза баба.
Но мама продължи.
Откри източника на миризмата доста бързо. Беше Руана Сингх, застанала зад една висока ела в задния си двор.
— Здравейте — поздрави я мама.