Противно на очакванията ми, Руана не трепна. Беше се научила да посреща спокойно всичко. Не трепваше и пред най-потресаващите събития — било то подозренията, че синът е убиец, или официалната вечеря, превърната от съпруга й в заседание на академичния съвет. Беше казала на Рей, че може да се качи в стаята си, след което се измъкна незабелязано през задния вход.
— Мисис Салмън — каза Руана и изпусна облаче гъст дим. Привлечена от дима и топлината в гласа й, мама пое протегнатата ръка. — Радвам се да ви видя.
— Гости ли имате? — попита мама.
— Съпругът ми има гости. Аз съм само по домакинската част.
Мама се усмихна.
— В странен свят живеем както аз, така и вие — каза Руана.
Очите им се срещнаха. Мама кимна с глава. Там някъде на пътя беше собствената й майка, но точно в момента тя, подобно на Руана, се намираше на спокоен остров далеч от брега.
— Имате ли да ми дадете една цигара?
— Да, разбира се, мисис Салмън. — Руана бръкна в джоба на дългата си черна жилетка и извади пакет цигари и запалката си. — „Дънхил“. Надявам се, че ви устройват.
Мама запали цигара и върна синия пакет на Руана.
— Абигейл. Моля ви, наричайте ме Абигейл.
Горе в тъмната си стая Рей усещаше дима от цигарите на майка си. Понякога тайно си взимаше от тях, но майка му се преструваше, че не забелязва, както и той от своя страна се преструваше, че не знае, че тя пуши. Чуваше гласовете долу — баща му и неговите колеги се надвикваха на шест различни езика и с удоволствие се надсмиваха над предстоящия празник, който според тях беше типична американска измислица. Не знаеше, че мама е на поляната отзад с майка му и че го наблюдавам как седи до прозореца и вдъхва ароматния дим от цигарите им. Скоро щеше да запали малката лампа до леглото си, за да почете. Мисис Макбрайд им беше казала да си изберат сонет и да напишат есе върху него, но докато преглеждаше стиховете в антологията, мислите му се връщаха към мига, който така би искал да върне и промени. Ако ме беше целунал тогава на скелето, може би всичко сега щеше да е различно.
Баба Лин продължи по пътя, по който бяха тръгнали с мама, и стигна до къщата, която се опитваха да забравят, въпреки че беше само през две врати от нашата. Изглежда, че Джек е прав, помисли си тя. В този дом имаше нещо особено и то се усещаше въпреки тъмнината. Злото направо струеше от него. Тя потрепери. Чуваше щурците и виждаше светулките, кръжащи на рояк над цветните лехи в градината отпред. Внезапно й мина през ум, че не може да направи нищо друго, освен да съчувства на дъщеря си. Тя живееше в епицентъра на разрушителен взрив и никакви приказки за любовните похождения на собствения й съпруг нямаше да помогнат. На сутринта баба ми щеше да каже на мама, че ключовете за хижата са на нейно разположение винаги когато има нужда от тях.
Тази нощ майка ми сънува нещо, което според нея беше предзнаменование. Сънува, че е в Индия, макар и никога да не беше ходила там. По пътищата имаше оранжеви разделителни конуси, а във въздуха се носеха прекрасни насекоми със златни антени. Тълпа от хора водеше едно младо момиче. Заведоха я до една клада, увиха я в чаршаф и я поставиха върху подредените едно върху друго дърва. Яркият огън, който погълна момичето, донесе на мама дълбок, блажен покой. Изгориха момичето живо, но затова пък то имаше тяло, чисто и непокътнато.
Четиринайсета глава
В продължение на цяла седмица Линдзи наблюдаваше къщата на моя убиец, използвайки собствените му методи.
Беше се съгласила да тренира една година с момчетата от футболния отбор, за да се подготви за предизвикателството, което мистър Деуит и Самюъл я насърчаваха да приеме — да се пребори за място във футболната лига на гимназиалните училища. Самюъл и помагаше, като тренираше заедно с нея, без всякаква надежда да пробие в лигата. Според собствените му думи, можеше да претендира единствено за титлата „най-бързото момче в шорти“.
Беше добър в бягането, но не го биваше да рита и да отнема топката, а понякога дори не можеше да я види, макар да беше под носа му. И така, докато тичаха из квартала, Линдзи всеки път оглеждаше тайно дома на мистър Харви, докато нищо неподозиращият Самюъл тичаше пред нея, задавайки темпото.
Скрит в зелената си къща, мистър Харви гледаше навън. Забеляза, че тя наблюдава дома му и започна да се изнервя. Беше минала вече почти година, а Салмънови продължаваха да душат наоколо.
Такова нещо му се беше случвало и преди — в други градове и щати. Подозираха го единствено роднините на жертвата. Беше се усъвършенствал да хвърля прах в очите на полицаите, като изобразяваше покорна невинност, проявяваше интерес към методите им и даваше безполезни идеи и съвети. Беше добро хрумване да подхвърли името на онова момче, Елис, пред Фенърман, а лъжата, че е вдовец, винаги вършеше работа. Във всички случаи представяше за своя „съпруга“ последната си жертва, споменът, за която все още му доставяше удоволствие, а подробностите черпеше от образа на майка си.