И тогава тя зърна нещо. Гърба ми, който се скри в съседната тая. У дома там беше трапезарията, а тук помещението, в което той държеше завършените къщички за кукли. Отново бях дете и тичах пред нея.
Тя ме гонеше.
Хукна след мен из стаите на първия етаж и въпреки че усилено тренираше за футболната лига, когато пак се озова отново в антрето, едва си поемаше дъх. Главата й се маеше.
Спомних си какво казваше мама за едно момче на автобусната спирка, което беше все още във втори клас, но бе два пъти по-голямо от нас. „Не си знае силата, затова се дръжте настрани от него.“ Момчето прегръщаше като мечка всеки, който се държеше мило с него, а лицето му грейваше от простодушна обич, която извикваше в него непреодолимо желание да докосва другите. Преди да го преместят от редовното училище в друго заведение, за което никой не говореше, той беше вдигнал едно момиченце на име Дафни и я беше притиснал толкова силно, че когато я пусна, тя падна на пътя. Сега аз упорито се опитвах да проникна през границата, която ме отделяше от живите и да стигна до Линдзи, но изведнъж осъзнах, че вместо да й помогна, може да я нараня.
Сестра ми седна на широките стъпала в единия край на антрето и затвори очи, като в същото време се стараеше да диша нормално, за да реши какво точно да търси в къщата на мистър Харви. Чувстваше се като какавида, увита в нещо тежко, като муха, попаднала в мрежата на паяк, цялата омотана в здрави копринени нишки. Знаеше, че татко е ходил в царевичната нива, подтикван от сила, която сега беше завладяла нея. Искаше да му занесе улики, за да се изкачи по тях като по въжена стълба и да се върне при нея, да го снабди с факти, които да придадат тежест на твърденията му пред Лен. Вместо това се видя как полита след него в бездънна пропаст.
Оставаха й двадесет минути.
Сестра ми беше единственото живо същество в тази къща, но тя не беше сама и аз не бях единствената й компания. Когато Линдзи проникна в дома на моя убиец, неговата история и труповете на момичетата, чийто живот беше отнел, започнаха да се разкриват пред мен. Горе, в моята небесна сфера, аз започнах да изреждам имената им:
Джаки Майър, Делауеър, 1967 г. Тринайсетгодишна.
Преобърнат стол, до него на пода малка фигура в неестествена поза, само по тениска на черти и нищо друго. До главата й локва кръв.
Флора Ернандес, Делауеър, 1963 г. Осемгодишна.
Той искаше само да я докосне, но тя започна да пищи. Беше дребничка за възрастта си. Намериха по-късно левия й чорап и обувката. Тялото не беше открито. Костите й бяха заровени в мазето на един стар жилищен блок.
Лия Фокс, Делауеър, 1969 г. Дванайсетгодишна.
Уби я без много шум върху един покрит с калъф диван, захвърлен под една естакада. Заспа върху нея, унесен от монотонния шум на колите над тях. Бяха минали десет часа, преди някакъв скитник да почука на колибата, която мистър Харви беше сковал от стари врати. Чак тогава опакова багажа си и тялото на Лия Фокс и се махна оттам.
Софи Чикети, Пенсилвания, 1960 г. Четирийсет и девет годишна.
Даваше квартира под наем. Беше разделила на две мансардата, в която живееше, с гипсокартон. Той харесваше полукръглото прозорче, което се беше оформило по този начин, а и наемът беше нисък. Но хазяйката говореше прекалено много за сина си и упорстваше да му чете стихове от една книга със сонети. Той прави любов с нея в нейната част от мансардата, а когато започна да приказва, смаза черепа й и отнесе тялото й на брега на минаващата наблизо рекичка.
Лидия Джонсън, Окръг Бъкс, Пенсилвания, 1960 г. Шестгодишна.
Изкопа сводеста пещера в склона на един хълм близо до каменоломната и зачака да му излезе късметът. Тя беше най-младата му жертва.
Уенди Рихтер, Кънетикът, 1971 г. Тринайсетгодишна.
Чакаше баща си пред един бар. Изнасили я в храстите и я удуши. Този път, съвземайки се от ступора, в който обикновено изпадаше, чу някакви гласове. Обърна лицето на мъртвото момиче към себе си и когато гласовете се приближиха, захапа ухото й. „Извинявай, човече“, казаха двама пияни мъже, влезли в храстите, за да се облекчат.