Във въздуха пред мен заплува цял гробищен град, блъскан от студения вятър, в който убитите жертви навестяваха умовете на живите. Можех да видя как тези призрачни спомени нахлуват в ума му, но не ги гледах дълго, защото сестра ми се нуждаеше от моята помощ.
От момента, в който отново съсредоточих вниманието си върху нея, Линдзи се изправи. Заедно се изкачихме по стълбите. Тя се чувстваше като зомбитата във филмите, които Самюъл и Хал толкова обичаха да гледат. Пристъпваше несъзнателно, вперила безизразно очи пред себе си. Стигна до стаята, която у нас беше стаята на родителите ми, но не намери нищо. Огледа коридора. Нищо. След това влезе там, където в нашата къща беше моята стая, и се озова в спалнята на убиеца ми.
За разлика от другите помещения тук имаше доста повече вещи и тя много внимаваше да не размести нещо. Пъхаше ръката си между пуловерите, подредени в шкафа, надявайки се да намери нещо сред тях — нож, пистолет или химикалка, нагризана от Холидей. Не откри нищо. След това, чувайки някакъв шум, който не можа да определи, се обърна към леглото и видя скицника му в осветения кръг под нощната лампа, оставена включена на нощното шкафче. Пристъпи натам и отново чу някакви звуци, без да знае връзката между тях. Приближаваща кола. Скърцане на спирачки. Затръшване на врата.
Тя обръщаше листовете на скицника и гледаше скицираните скици с напречни греди и сглобки, кулички и подпори, мерки и бележки, които не й говореха нищо. След това, прелиствайки последната страница, й се стори, че чува отвън приближаващи се стъпки. Мистър Харви завъртя ключа в ключалката на входната врата. В този момент на листа пред себе си Линдзи видя скица, направена с молив. Беше малка рисунка на стъбла над някаква яма, встрани от нея се виждаше чертеж на лавица, отделно имаше скициран скрин и още нещо, което привлече вниманието й. Беше тъничък лист: „Царевичната нива на Столфуз“. Ако не беше чела статията във вестника, след като откриха част от ръката ми, нямаше да се чуди, че собственик на нивата е човек на име Столфуз. Тя прозря това, което исках да разбере. Бях умряла в тази яма. Бях крещяла, бях се борила, но не успях да се спася.
Тя откъсна листа. Мистър Харви беше вече в кухнята и си приготвяше нещо за ядене — сандвич с любимия му лебервурст и чаша от бяло грозде. Чу скърцането на дъска и замръзна. Ново скърцане и той се изправи. По гърба му преминаха тръпките на внезапна догадка.
Гроздето се разпиля по пода и той настъпи зърната с левия си крак, а горе сестра ми се спусна към алуминиевите щори и се опита да отвори заяждащия прозорец. Мистър Харви се втурна по стълбището, като взимаше по две стъпала наведнъж, а в това време Линдзи разби стъклото, изпълзя върху покрива на верандата и се затъркаля надолу. Когато той изкачи стълбите и се завтече към спалнята, тялото на сестра ми се блъсна във водосточната тръба и тя се откачи. В момента, в който убиецът ми стигна до спалнята, сестра ми тупна долу сред храстите и боклуците.
Като по чудо изобщо не пострада. Беше цяла и невредима. И възхитително млада. Тя се изправи точно когато той се канеше да прескочи през прозореца, но се спря. Видя я да тича към бъзовите храсти. Избродираният с коприна номер на гърба й крещеше в лицето му: 5! 5! 5!
Линдзи Салмън с футболната си фланелка.
Когато Линдзи стигна до дома, завари Самюъл да я чака с родителите ми и баба Лин.
— Господи! — възкликна мама, която първа я видя през едно от малките квадратни прозорчета от двете страни на входната ни врата.
Тя й отвори, Самюъл изскочи навън и сестра ми се хвърли право в прегръдките му, без изобщо да погледне към мама и татко, който куцукаше към нея.
— Боже мой, боже мой! — отново възкликна майка ми при вида на драскотините и мръсотията по сестра ми.
Баба застана до нея.
Самюъл приглади косата на Линдзи с ръка.
— Къде беше?
Но Линдзи, която изглеждаше някак дребна и слаба за бушуващата в гърдите й буря, се обърна към баща ми. Този ден й завиждах, че е толкова пълна с живот.
— Татко?
— Да, скъпа.
— Направих го. Вмъкнах се в дома му. — Тя трепереше леко и се опитваше да сдържи сълзите си.
— Какво си направила? — сепна се мама.
Сестра ми изобщо не я погледна.
— Донесох ти това. Мисля, че е важно.
През цялото време беше държала рисунката смачкана на топка в ръката си. По тази причина й беше по-трудно да се приземи, когато скочи, но не я изпусна.