Една фраза, която татко беше прочел този ден, изплува в ума му. Изговори я на глас, гледайки Линдзи в очите:
— „Войната е състоянието, към което човек привиква най-лесно.“
Линдзи му подаде рисунката.
— Отивам да взема Бъкли — каза мама.
— Мамо, няма ли поне да погледнеш?
— Не знам какво да кажа. Баба ти е тук. Аз трябва да пазарувам, да сготвя пилето. Никой не мисли за къщата. Ние сме семейство, имаме и син. Тръгвам.
Баба Лин изпрати майка ми до задната врата, но не се опита да я спре.
След като мама излезе, сестра ми хвана Самюъл за ръка. В бележката, написана от мистър Харви, татко видя същото, каквото и тя — по всяка вероятност това беше проектът на лобното ми място. Той вдигна поглед и попита сестра ми:
— Сега вярваш ли ми?
— Да, татко.
Изпълнен с благодарност, баща ми реши да се обади по телефона.
— Татко — обади се сестра ми.
— Да?
— Мисля, че той ме видя.
Никога не съм била толкова щастлива и благодарна за това, че сестра ми не пострада през този ден. На връщане от наблюдателния си пункт в беседката треперех от страх, че там, на земята, могат да я загубят не само баща ми, майка ми, Бъкли и Самюъл, но че мога да я загубя и аз — което си беше чист егоизъм.
Франи се приближи към мен от ресторанта на самообслужване. Аз едва я погледнах.
— Сузи — заговори ме тя. — Трябва да ти кажа нещо.
Минахме под една от старомодните улични лампи, продължихме в тъмнината и тя ми подаде сгънат на четири лист хартия.
— Когато се почувстваш по-добре, виж това тук и отиди на мястото, което е посочено.
Два дни по-късно картата на Франи ме отведе в едно поле, край което често минавах. Въпреки че беше красиво, никога не бях ходила там. На картата с пунктирана линия беше обозначена една пътека. Трескаво търсех някаква пролука между безкрайните редове пшеница. И изведнъж го видях точно пред мен. Когато тръгнах през пшеницата към него, листчето хартия се разпадна в ръката ми и изчезна.
Пред мен се виждаше едно прекрасно старо маслиново дърво.
Слънцето беше високо, а около дървото мястото беше голо. Спрях за момент и видях, че пшеницата от другата страна се люлее, сякаш към мен се приближаваше някой, не по-висок от стеблата.
Беше дребничка за възрастта си, както и на земята. Маншетите и подгъвът на пъстрата и басмяна рокля бяха разръфани.
Спря пред мен.
— Идвам тук всеки ден — рече тя. — Обичам да слушам шумоленето.
Осъзнах, че край нас разлюляната от вятъра пшеница шуми.
— Познаваш ли Франи? — попитах аз.
Момиченцето кимна със сериозно изражение на лицето.
— Тя ми даде карта, за да намеря това място.
— Тогава сигурно си готова — каза тя, и тъй като се намираше в своята небесна сфера, започна да се върти, при което рокличката й се изду като балон. Седях на земята под дървото и я съзерцавах.
По едно време спря да се върти и останала без дъх, седна до мен.
— Името ми е Флора Ернандес — каза тя. — А ти как се казваш?
Отговорих на въпроса й и се разплаках, успокоена, че срещам друго момиче, което той бе убил.
— Скоро ще дойдат и другите — рече тя.
Флора пак започна да прави пируети, а в това време от всички посоки към дървото през пшеничената нива заприиждаха други момичета и жени. Болката ни преливаше от една към друга като вода от чаша в чаша. Всеки път, когато разказвах историята си, губех по малко от нея, малки капчици болка. В този ден разбрах, че искам да разкажа историята на моето семейство. Защото ужасът на земята е реален и хората го изживяват всеки ден. Ужасът е като цвете или като слънцето; не можеш да попречиш на цветето да разцъфти, нито пък на слънцето да грее.
Петнайсета глава
В началото им се разминаваше и майка му беше толкова доволна и така весело се заливаше от смях, щом свиеха зад ъгъла на поредния магазин, показвайки му какво бяха отмъкнали, че Джордж Харви също започваше да се смее и се възползваше от възможността да я прегърне, докато тя разглеждаше новия си трофей.
И двамата бяха щастливи, когато някой следобед успяваха да се отърват от баща му и да отидат да пазаруват в близкия град. Би могло да се каже, че поддържаха чистотата, защото припечелваха по нещо, събирайки метални отпадъци и празни бутилки, които откарваха в града с раздрънкания камион на Харви старши.
Когато за пръв път ги хванаха с майка му да крадат, жената на касата прояви снизхождение. „Ако можете — платете. Ако не можете — оставете нещата тук“, каза приветливо тя и намигна на осемгодишния Джордж Харви. Майка му извади от джоба си флакончето аспирин и го остави покорно на тезгяха. От очите й едва не потекоха сълзи. „Държиш се като дете“, често я укоряваше баща му.