— Вижте сега продължи той и посочи към рисунката. — Простете, но аз мисля образно и след като научих колко много кръв е имало в царевичното поле и като знам колко спечена е земята там, реших, че може би… — Той ги погледна в очите.
И двамата полицаи го слушаха внимателно. Нямаше следи, нямаше труп, никакви улики. Може би този странен човек има някаква правдоподобна теория.
— Помислих си, че човекът, който го е извършил, вероятно е направил нещо като землянка. След това, да си призная, тази мисъл не ме оставяше на мира и започнах да добавям детайли, както правя, когато строя макетите си. Добавих комин и лавица, така, просто по навик. — Той замълча. — Живея самотно и така си убивам времето.
— И какво, би ли свършило работа? — попита един от полицаите.
— Винаги съм смятал, че в това има нещо.
— Защо не ни се обадихте?
— С това нямаше да върна дъщеря им. Когато ме разпитваше детектив Фенърман, споменах, че се съмнявам в онова момче Елис, но се оказа, че съм го обвинил напразно. Не исках да се бъркам повече с аматьорските си теории.
Полицаите се извиниха и го предупредиха, че на следващия ден при него ще се отбие детектив Фенърман и вероятно ще му зададе същите въпроси, ще иска да види скицника и да чуе теорията му за царевичната нива. Като уважаващ закона гражданин мистър Харви прояви разбиране, макар че в случая жертвата бе той. Полицаите провериха и се убедиха, че сестра ми е влязла през прозореца на избата и е излязла през прозореца на спалнята. Обсъдиха щетите, които мистър Харви заяви, че ще покрие от собствения си джоб. Подчерта, че разбира неутешимата скръб на семейство Салмън, която докарала преди няколко месеца бащата до лудост и която сега, изглежда, е замъглила и разсъдъка на сестрата на нещастното момиче.
Шансовете за арест на мистър Харви се стопяваха и аз виждах как това постепенно води семейството ми към разпад.
Мама взе Бъкли от дома на Нейт, после позвъни на Лен от телефонния автомат пред супермаркета „Севън-Илевън“ на Шосе 30. Уговориха се да се срещнат в мола, който беше недалеч. Той тръгна веднага. Тъкмо излезе с колата си на улицата, когато домашният му телефон започна да звъни. Седнал зад волана, той си мислеше за майка ми, за това, че отношенията им са недопустими, но че му е невъзможно да я отблъсне, макар причините за това да му се изплъзваха и той не бе в състояние да ги анализира трезво.
Мама измина краткото разстояние от магазина за хранителни стоки до мола и поведе Бъкли за ръка през стъклената врата към детския кът — кръгла площадка, където родителите можеха да оставят децата си да играят, докато пазаруват.
Бъкли беше във възторг.
— Детският кът? Може ли? — попита той, когато видя връстниците си да скачат от катерушките и да се премятат през глава на гумения под.
— Наистина ли искаш, миличък? — попита го тя.
— Моля те!
Мама си даде вид, че отстъпва пред молбата му.
— Добре, върви.
Бъкли се отправи към една червена пързалка.
— И да внимаваш! — извика мама след него. Преди никога не му беше позволявала да играе там сам.
Тя записа името му при аниматора, който забавляваше децата, и го уведоми, че ще пазарува на долния етаж.
Докато мистър Харви разясняваше теорията си за убийството ми, мама почувства някой леко да я докосва по рамото в магазина за евтини сувенири „Спенсърс“. Тя се обърна, облекчена, че не се налага да чака повече, но видя гърбът на Лен Фенърман да се измъква през вратата. Последва го, минавайки край светещи маски, пластмасови черни билярдни топки, ключодържатели с плюшени тролчета и един голям ухилен череп.
Лен не се обърна. Тя продължи след него, най-напред развълнувана, а после с все по-нарастващо раздразнение. Докато вървеше, имаше време да мисли, а тя не искаше да го прави.
Накрая го видя да отключва една бяла врата, която се сливаше със стената и беше почти незабележима.
По шума, проникващ отгоре в тъмния коридор, мама разбра, че Лен я води в самата утроба на мола — съоръженията за филтриране на въздуха. Нямаше значение. В тъмнината си представи, че се намира вътре в собственото си сърце. В главата й изплуваха големият постер, окачен на стената в лекарския кабинет, и образът на татко с болнична нощница за еднократна употреба и черни чорапи, седнал на ръба на кушетката за прегледи, докато докторът им обяснява какво е сърдечна недостатъчност. Тъкмо щеше да се поддаде на скръбта, да заплаче, да се препъне и да изпадне в безсъзнание, когато коридорът свърши. Намираше се в огромно помещение с височината на три етажа, което пулсираше и бръмчеше. По металните резервоари и барабани проблясваха безброй светлинки. Тя спря и се заслуша, за да долови някакъв друг звук, освен бумтенето на въздуха, който се засмукваше от целия мол, рециклираше се и после се връщаше обратно. Не се чуваше нищо друго.