Видях Лен преди нея. Застанал сам в полумрака, той се загледа за миг в мама и прочете желанието в очите й. Съчувстваше на баща ми и на цялото ми семейството, но погледът й го погълна. Искаше му се да й каже: „Абигейл, мога да се удавя в очите ти“, но знаеше, че тя няма да му позволи.
Постепенно мама започна да различава отделни предмети в проблясващата металическа джунгла и аз усетих, че тук й е добре. Тази ничия територия я успокояваше, даваше й чувство за недосегаемост.
Ако Лен не беше протегнал ръка и не беше стиснал пръстите й, можех да я имам за себе си там. Присъствието й в това помещение щеше да бъде просто една кратка почивка от живота й на мисис Салмън.
Но той я докосна и тя се извърна към него. Все пак не намери сили да го погледне. Не му оставаше нищо друго, освен да се примири.
От онова, което видях, главата ми се завъртя и аз се вкопчих в пейката на беседката, дишайки тежко. Тя никога нямаше да разбере, че докато вплиташе пръсти в косите на Лен, а той я прегръщаше през кръста и я притискаше до себе си, човекът, който ме беше убил, изпращаше двамата полицаи на входната си врата.
Усещах целувките му по шията и гърдите на мама като мънички, леки миши крачета, като падащите венчелистчета на цвете. Едновременно пагубни и прекрасни. Бяха като шепот, който я зовеше далеч от мен, от семейството и от мъката й. Тялото й откликна на този зов.
Лен взе ръката й и я поведе към лабиринта от тръби. Долитащият отгоре шум припяваше като хор. В същото време мистър Харви се зае да опакова багажа си, брат ми се запозна с едно момиченце, което въртеше обръч в детския кът, сестра ми и Самюъл лежаха един до друг на леглото в стаята й напълно облечени и неспокойни, баба ми обърна третата си чаша, останала сама в трапезарията, а татко седеше и гледаше към телефона.
Лен помогна на мама, която нетърпеливо започна да сваля сакото и ризата му. Наблюдаваше я, докато тя смъкваше собствените си дрехи: съблече пуловера през главата си, после смъкна полата си и остана по пликчета и корсаж. Той не откъсваше поглед от нея.
Самюъл целуна тила на сестра ми. Тя ухаеше на сапун и антисептик. В този миг си пожела никога да не се разделя с нея.
Лен се канеше да каже нещо. Мама забеляза, че устните му помръдват. Затвори очи и безгласно изкрещя на света край нея да замълчи. После го погледна. Той мълчеше, стиснал устни. Тя свали памучния си корсаж през главата и свали пликчетата си. Тялото ми щеше да бъде като на мама, само че аз никога нямаше да порасна. Но нейната кожа беше с цвета на луната, а очите й бяха два океана. Отвътре се чувстваше празна, объркана и изоставена.
Мистър Харви излезе за последен път от къщата си, а мама сбъдна най-земното от желанията си да избяга от разбитото си сърце в спасително прелюбодеяние.
Шестнайсета глава
Точно една година след моята смърт д-р Сингх се обади да каже, че няма да се върне у дома за обяд. Но Руана и без това нямаше намерение да се откаже от гимнастиката си.
Стъпила върху килимчето на единственото място в къщата, където беше топло през зимата, тя се наведе напред и отпусна ръце към пръстите на краката си. Ако разтегателните упражнения не й помогнеха да престане да мисли за честите отсъствия на съпруга си, тя щеше да продължи с гимнастиката, докато самият й организъм не поиска от нея да го изхвърли от ума си, да се съсредоточи, да се движи, да изключи съзнанието си и да забрави за всичко друго, освен лекия и приятен копнеж в опънатите й мускули.
Прозорецът във всекидневната стигаше почти до пода, от който всъщност го делеше само металната решетка на отоплението, което Руана предпочиташе да не включва, защото я дразнеха звуците, които издаваше. Виждаше оголялото черешово дърво отвън и празната хранилка за птици, кацнала на един от клоните му.
Продължи с упражненията, докато по цялото й тяло се разля топлина и съзнанието й се изключи. Стените на дома й изчезнаха. Както и възрастта й. Синът й. Но образът на мъжа й все още витаеше в мислите й. Имаше някакво предчувствие. Не вярваше причината за все по-честите му закъснения напоследък да е друга жена или увлечена по него студентка. Беше нещо друго, което самата тя беше преживяла и от което се бе освободила, след като преди време я бе наранило. Амбиция.