— Не вярвам, че тя ни чака на небето. Не мисля, че паленето на свещи и всичко останало са проява на почит към нейната памет. Има други начини да я почетем.
— Как? — попита Линдзи. Тя седеше по турски на килимчето в краката на мама, която беше пъхнала пръста си в томчето на Молиер, за да отбележи докъде е стигнала.
— Аз например искам да бъда нещо повече от майка.
Линдзи си помисли, че я разбира. Тя също искаше да бъде нещо повече от момиче.
Мама остави книгата на масичката за кафе и се смъкна от креслото на пода. Изненадах се. Тя никога не сядаше на пода, обикновено се настаняваше на бюрото за сметки, на някое кресло, а понякога в единия край на канапето с Холидей, свит на кравай до нея.
Тя взе ръката на сестра ми в своята.
— Напускаш ли ни? — попита Линдзи.
Мама се разтрепери. Как би могла да изрече гласно това, което в себе си вече беше решила? Затова излъга:
— Няма да ви изоставя, обещавам.
Как й се искаше да бъде отново онова свободно момиче, което подреждаше фините порцеланови сервизи в „Уонамейкър“ криеше от управителя чашата със счупена дръжка и мечтаеше да живее в Париж като Бовоар и Сартър. В този ден тя се прибра вкъщи, смеейки се безгласно на Джек Салмън, който си падаше малко сухар и мразеше цигарения дим, но въпреки това беше толкова сладък. В парижките кафенета всички пушат, беше му казала тя, и това явно го впечатли. Когато в края на онова лято го покани у дома и за пръв път — това важеше и за двамата — правиха любов, тя запали цигара и той на шега каза, че също ще изпуши една. Подаде му синята порцеланова чаша без дръжка вместо пепелник и използва цялото си красноречие, за да му разкаже по-забавно историята за това, как я беше счупила и я беше скрила под палтото си.
— Ела тук, детето ми — каза мама. Линдзи облегна гърба си на гърдите й, мама я прегърна и започна непохватно да я люлее. — Справяш се толкова добре, Линдзи. Ти поддържаш баща си жив.
Чуха колата на татко да спира пред къщата.
Линдзи остана в прегръдките на мама, която си мислеше за Руана Сингх, излязла в задния двор, за да изпуши една цигара. Сладникавата миризма на „Дънхил“, която се разнесе откъм улицата, отнесе мама надалеч. Последното й гадже преди татко обичаше „Галоаз“. Беше доста претенциозен, обичаше да се взима на сериозно и тя неволно му подражаваше.
— Виж само колко свещи има там, мамо! — възкликна Линдзи, поглеждайки през прозореца.
— Иди да посрещнеш баща си — каза мама.
Сестра ми посрещна татко в антрето и закачи палтото и ключовете му. Да, ще отидем, каза той. Разбира се, че ще отидем.
— Татко! — провикна се брат ми от втория етаж и сестра ми и баща ми се качиха при него.
— Да го вземем ли с нас? Ти решаваш — каза татко, когато Бъкли се вкопчи в краката му.
— Уморих се да внимавам да не разбере — отвърна Линдзи. Не е честно да крием от него. Сузи я няма. Той го знае.
Брат ми вдигна очи към нея.
— Хората се събират в памет на Сузи — каза му Линдзи. Ще те заведем там заедно с татко.
— Мама болна ли е? — попита Бъкли.
Линдзи не искаше да го лъже, но имаше чувството, че е схванал правилно положението.
— Да.
Татко каза, че ще я изчака долу, докато тя преоблече Бъкли.
— Аз я виждам, знаеш ли? — рече Бъкли и Линдзи го погледна изненадано. — Понякога тя идва, говори ми и остава за малко при мен, докато ти играеш футбол.
Линдзи се чудеше какво да каже, затова протегна ръце и го прегърна силно, както често правеше с Холидей.
— Ти си чудесно момче — каза тя на брат ми. — Каквото и да стане, аз винаги ще съм с теб.
Баща ми заслиза по стълбите, като с лявата си ръка се опираше на парапета, докато не стъпи на площадката с каменна настилка долу.
Не се стараеше да стъпва тихо. Мама го чу, взе своя Молиер и се промъкна в един ъгъл в трапезарията, където той нямаше да я види. Продължи да чете, скрита от семейството си. Чакаше с нетърпение хлопването на входната врата.
По една случайност съседи, учители и приятели се бяха събрали в кръг недалеч от мястото, където бях убита. Щом излязоха навън, татко, сестра ми и брат ми отново чуха пеенето. С цялото си същество баща ми се беше устремил към топлината и светлината. Толкова много му се искаше да остана в паметта и сърцето на всеки от тях. Докато ги наблюдавах, аз разбрах, че те всички се сбогуваха завинаги с мен. Щях да бъда едно от многото изгубени момичета. Те щяха да се разотидат по домовете си и да ме забравят като старо писмо, което никога няма да отворят и препрочетат отново. Аз също се сбогувах с тях, пожелах им всичко хубаво и посвоему ги благослових за добрите им мисли. Ръкостискане на улицата, изпусната вещ, която някой повдига и връща на собственика, приятелско махване с ръка от някой далечен прозорец, кимване, усмивка, търпелив поглед, очи, които благосклонно наблюдават детските лудории.