Рут първа забеляза тримата представители на семейството ми и дръпна Рей за ръкава.
— Иди да им помогнеш — прошепна тя.
Рей, който се запозна с баща ми в първия ден от дългия му път в търсене на убиеца ми, пристъпи към тях. Самюъл също се приближи. Подобно на двама млади духовни пастири те поведоха баща ми, сестра ми и брат ми към групата, която мълчаливо се разтвори, за да им направи път.
Татко не беше излизал от къщи от месеци, само отиваше с колата до работа и обратно или седеше в задния двор. Не беше се виждал и със съседите ни. Сега погледът му се местеше от лице на лице, докато не осъзна, че ме обичат дори и непознати за него хора. Сърцето му се изпълни отново с топлина, което не се беше случвало от много време — с изключение на кратките моменти с Бъкли, когато двамата даваха израз на обичта си един към друг.
Той погледна към мистър О’Дуайър.
— Стан — каза той. — Сузи обичаше да стои на прозореца през лятото и да те слуша как пееш в двора. Харесваше й. Ще ни попееш ли?
И подобно на милостта, която рядко ни се оказва, и то не когато имаме най-голяма нужда от нея, мистър О’Дуайър запя, като се поколеба само при първата нота, след което гласът му се извиси висок, ясен и прекрасен.
Всички запяха с него.
Спомням си онези летни нощи, за които спомена татко. Как с нетърпение чаках да се стъмни с надеждата, че ще се разхлади. Понякога, застанала при отворения прозорец в хола, усещах полъха на бриза, който донасяше мелодията, идваща от двора на семейство О’Дуайър. Докато изслушам всички ирландски балади, които мистър О’Дуайър знаеше, понякога във вятъра започваше да се усеща миризма на пръст, озон и мъх, а това означаваше само едно — гръмотевична буря.
И тогава за един прекрасен момент всичко стихваше. Линдзи седеше на стария диван в стаята си и учеше, татко четеше в кабинета си, а мама бродираше или миеше съдовете.
Обличах дългата си памучна нощница и излизах на задната веранда. Едрите дъждовни капки започваха да барабанят по покрива, вятърът нахлуваше от всички страни и нощницата прилепваше към тялото ми. Беше топло и прекрасно, светкавица прорязваше небето и няколко мига по-късно се разнасяше гръм.
Мама заставаше на отворената врата и след като изречеше обичайното си предупреждение „Ще настинеш и ще умреш“, замълчаваше. Двете слушахме грохота на дъжда и гръмотевиците и вдъхвахме аромата на пръст, с който земята сякаш ни поздравяваше.
— Изглежда, теб никоя сила не може да ти надвие — каза мама една вечер.
Харесвах тези моменти, когато и двете чувствахме нещата по един и същи начин. Обърнах се към нея, облечена в тънката си нощница, и отвърнах.
— Така е.
Запечатани мигове
С подарения от родителите ми фотоапарат направих десетки случайни снимки на семейството си. Фотографиите бяха толкова много, че татко ме накара да избера филмовите ленти, които наистина искам да бъдат проявени. Тъй като разходите за манията ми нарастваха, в шкафа си сложих две кутии: „Ленти за проявяване“ и „Архивирани ленти“. Както мама отбеляза, това беше единствената проява на организационни способности от моя страна.
Приятно ми беше да знам, че проблясвайки, моят „Кодак Инстаматик“ запечатва моменти, които, макар и вече отминали, завинаги щяха да останат на лентата. Когато светкавицата изгореше, аз прехвърлях горещото кубче от едната си ръка в другата, докато се охлади. От нагорещяването на жичката тънкото стъкло на лампите в светкавицата често се покриваше със синкави линии, подобно на мрамор, или се опушваше. С фотоапарата си аз успявах да спра и да задържа хода на времето. Никой не можеше да ми отнеме запечатаните мигове, защото те бяха мои.
В една лятна вечер през 1975 г. мама се обърна към татко и каза:
— Правил ли си някога любов в океана?
— Не — отговори той.
— И аз не съм. Хайде да си представим, че сме в океана, аз плувам и се отдалечавам все повече от теб и може да не се върна.
На следващия ден тя замина за хижата на баща си в Ню Хампшър.
През онова лято, когато Линдзи, Бъкли или баща ми отваряха вратата, често намираха на стъпалата тенджера задушено със зеленчуци или кейк. Понякога дори ябълков пай — любимия десерт на татко. Задушеното, което мисис Стед готвеше, беше ужасно. Кейковете на мисис Гилбърт бяха недопечени, но ставаха за ядене. Ябълковият пай на Руана беше божествен.