— Този тип правеше кукленски къщи — каза той.
Хал се обади на Лен.
Годините минаваха. Дърветата в двора ни растяха. Наблюдавах семейството и приятелите си, съседите, учителите, които ми бяха преподавали или трябваше да ми преподават в по-горните класове. В беседката си, в моята небесна сфера, често си представях, че съм на най-горния клон на дъба, под който брат ми глътна клечката, или съм седнала на перилата на стълбището в дома на Рут в Ню Йорк и я чакам. Представях си, че уча с Рей. Че пътувам в колата с мама по крайбрежието и в топлия следобед вдъхвам соления въздух на Тихия океан. Но всеки мой ден завършваше при татко в работната му стая.
Разглеждах в ума си една по една тези „снимки“, събирани чрез постоянните ми наблюдения, и виждах, че в едно цяло ги обединява моята смърт. Никой не можеше да предвиди как тя ще повлияе на нанизаните едно след друго незначителни събития на земята. Но аз се държах за тези запечатани мигове, пазех ги като безценно съкровище. Докато наблюдавах отгоре, нито един от тях нямаше да бъде загубен.
Веднъж по време на вечернята, докато Холи свиреше на саксофона си, а мисис Бетел Утемайър й пригласяше, видях Холидей. Тичаше до един бял пухкав самоед. На земята той доживя до дълбока старост. След като мама замина, спеше в краката на татко и никога не го изпускаше от очи. Въртеше се край Бъкли, когато той строеше своята крепост, и беше единственият, на когото беше позволено да стои на верандата, докато Линдзи и Самюъл се целуваха. През последните години от живота му баба Лин всяка неделя сутрин му приготвяше по една палачинка с фъстъчено масло, която пльосваше на пода, защото й беше забавно да гледа как се опитва да я повдигне с муцуната си.
Чаках да ме подуши, нетърпелива да разбера дали тук, от отвъдната страна, за него ще бъда все още малкото момиченце, до което спеше. Не чаках дълго, беше толкова щастлив, когато ме видя, че ме събори.
Седемнайсета глава
Докато навърши двадесет и една години, в живота на Линдзи се случиха много неща, които аз никога нямаше да изживея, но вече не ми беше толкова мъчно за това. И все пак продължавах да я следвам навсякъде. Взех дипломата си от колежа, качих се зад Самюъл на мотоциклета му, обвих с ръце кръста му и се притиснах в гърба му, за да усещам неговата топлина…
Е, не бях аз, а Линдзи, признавам си. Но докато я наблюдавах, установих, че ми е по-лесно да се идентифицирам с нея, отколкото с който и да било друг.
Вечерта в деня, когато получиха дипломите си от университета „Темпъл“, те се качиха на мотоциклета на Самюъл и поеха към дома на родителите ми, защото бяха обещали да не докосват без тях шампанското, пъхнато в багажника. „Ето че най-после завършихме колежа!“, каза Самюъл. Татко му имаше пълно доверие — през всичките тези години момчето се беше държало много добре с дъщеря му.
Но докато пътуваха от Филаделфия към дома по Шосе 30, заваля дъжд. В началото слаб, на струйки, които сестра ми и Самюъл, летящи с осемдесет километра в час, усещаха като убождане с карфици. Студеният дъжд се сипеше върху горещия асфалт и във въздуха заедно с изпаренията се издигаха миризми, запечатани в него от жаркото юнско слънце по-рано през деня. Линдзи обичаше да обляга бузата си на гърба между плешките на Самюъл и да вдишва аромата на пътя и храстите, растящи край него. Спомни си как в часовете преди бурята вятърът издуваше като балони белите рокли на випускничките в двора на университета. Изглеждаха така, сякаш всеки миг ще полетят.
Накрая, на дванадесетина километра от отбивката за дома, дъждът се превърна в порой и беше опасно да продължат. Самюъл се обърна към Линдзи, за да я предупреди, че ще спре.
Навлязоха в една отсечка от пътя между две търговски зони, където имаше повече дървета, които постепенно щяха да изчезнат, за да отворят място на следващия минимаркет или магазин за авточасти. Мотоциклетът занесе върху мокрия чакъл на банкета, но не падна. Самюъл натисна спирачките, пусна двата си крака на земята, за да го задържи и както го беше учил Хал, изчака сестра ми да слезе и да мине встрани, преди да слезе самият той.