— Бъкли, донеси кърпи — разпореди се баба Лин.
— В този вид ли карахте мотора? — попита Хал, който не можеше да повярва на очите си.
— Не, тичахме дотук — отвърна Самюъл.
— Какво?
— Вървете в дневната — каза татко. — Ще запалим камината.
Седнали с гръб към огъня, двамата още трепереха от студ и една след друга пресушаваха чашите бренди, които баба Лин и Бъкли им сервираха на сребърен поднос. Междувременно разказаха на всички за мотоциклета, къщата и осмоъгълната стая с прозорците, от която Самюъл беше изпаднал във възторг.
— Всичко ли е наред с мотоциклета? — попита Хал.
— Направихме, каквото можахме, но ще се наложи да го превозим дотук.
— Радвам се, че се прибрахте живи и здрави — рече татко.
— Тичахме в дъжда заради вас, мистър Салмън.
Баба ми и брат ми седяха в другия край на стаята, далеч от огъня.
— Не искахме никой да се тревожи — каза Линдзи.
— Линдзи бързаше най-вече заради вас, мистър Салмън.
Всички замълчаха. Това, което каза Самюъл, беше вярно, но същевременно думите му обръщаха внимание на факта, че каквото и да правеха, Линдзи и брат ми винаги се съобразяваха с крехката психика на татко.
Баба Лин срещна погледа на Линдзи и й намигна.
— Хал, Бъкли и аз сме направили шоколадов сладкиш — каза тя. — Има и замразена лазаня, мога да ви я стопля, ако искате.
Тя се надигна, брат ми също, готов да й помогне.
— С удоволствие ще хапна от шоколадовия сладкиш, Лин — каза Самюъл.
— Лин? Това ми харесва — каза баба. — Ще започнеш ли да се обръщаш към зет ми с Джек?
— Може би.
Когато Бъкли и баба Лин излязоха от стаята, Хал почувства някакво напрежение във въздуха.
— Отивам да им помогна — каза той.
Линдзи, Самюъл и татко слушаха трополенето от кухнята и тиктакането на часовника в ъгъла на стаята. Мама го наричаше „нашата колониална антика“.
— Осъзнавам, че прекалявам с тревогите си по всеки повод — каза татко.
— Самюъл нямаше това предвид — обади се Линдзи.
Самюъл мълчеше, а аз го наблюдавах.
— Мистър Салмън — проговори накрая той. Все още се притесняваше да се обръща към татко на първо име. Предложих на Линдзи да се омъжи за мен.
Сърцето на сестра ми се сви, но тя не гледаше Самюъл, а баща ми.
Бъкли влезе, носейки чиния с парчета от сладкиша, а Хал го следваше с чаши за шампанско между пръстите на ръката си и бутилка „Дом Периньон“ от 1978 г. в другата.
— От баба ти, по случай дипломирането обяви Хал.
Баба Лин се появи с чаша уиски със сода в ръка. Ледените кубчета искряха като диаманти на светлината.
Но Линдзи сякаш не забелязваше никой друг, освен баща ми.
— Какво ще кажеш, татко? — попита тя.
— Ще кажа — успя накрая да проговори той, като стана и се приближи към Самюъл, за да му стисне ръката, — че не бих могъл и да мечтая за по-добър зет.
Баба Лин едва го изчака да свърши и възкликна:
— Господи! О, скъпа! Поздравления!
Дори Бъкли, който обикновено беше затворен и резервиран, заскача от радост. Единствено аз виждах тънката, трептяща нишка, свързваща Линдзи и баща ми. Невидима нишка, която можеше да се стегне като примка около шията.
Тапата на шампанското изхвърча с пукот.
— Направи го като истински професионалист — похвали баба Лин Хал, който наливаше виното в чашите.
Татко и сестра ми се присъединиха към безбройните тостове на баба Лин. Единствен Бъкли ме забеляза да стоя под „колониалната антика“ и впери очи в мен. Държеше чаша с шампанско. От мен към всички наоколо се проточваха нишки, които потрепваха във въздуха. Някой подаде на брат ми парче сладкиш. Той го взе, но не отхапа от него. Гледаше лицето и фигурата ми, които не бяха се променили — косата ми все още беше разделена на път по средата, гърдите ми бяха плоски, а бедрата ми недоразвити. Искаше му се да ме извика по име, но всичко продължи само миг и после мен вече ме нямаше.
С течение на годините ми омръзна да наблюдавам. Често сядах в някой влак, който спираше на крайградската гара на Филаделфия. Пътниците слизаха и се качваха, а аз долавях части от разговорите им, заглушавани от отварянето и затварянето на вратите, обявяването на гарите, шляпането на подметки, чаткането на токчета по асфалт и метал и накрая тихите стъпки по застланите с пътеки коридори на влака. По време на тренировките си Линдзи наричаше това състояние „активна почивка“ — мускулите ти работят, но умът ти е свободен. Чувах звуците и усещах движението на влака, а понякога долавях гласовете на хора, които вече ги нямаше на земята. Гласовете на други като мен, наблюдатели.