Почти всички на небето си имаха някой на земята, когото да наблюдават — любим, приятел или дори непознат, който в труден момент е бил добър с тях, предложил им е топла храна или приветлива усмивка. Понякога чувах другите да говорят на своите близки на земята — за съжаление без никаква полза, както беше и при мен. Ласкави похвали и съвети към децата, еднопосочни признания в любов, подобни пощенски картички, които никога няма да бъдат изпратени.
Влакът спираше или забавяше скоростта си между Тридесета улица и квартал Оувърбрук и аз долавях различни имена и фрази: „Внимавай с тази чаша“, „Слушай баща си“, „О, колко голяма изглеждаш в тази рокля“, „С теб съм, мамо“, „… Есмералда, Сали, Кийша, Франк…“ После влакът отново набираше скорост и тези нечути думи, идващи от небето, ставаха все по-звучни, а между гарите тъгата ни ставаше толкова оглушителна, че накрая отварях очи.
Надничах през прозореца на влака във внезапно настъпилата тишина и виждах жени, които простират или прибират прането. Навеждаха се над панерите и опъваха бели, жълти и розови чаршафи на простора. Броях мъжките и момчешките гащета, познатите пъстри памучни пликчета на момичетата. И звукът, за който копнеех и който ми липсваше — гласът на живота — изместваше безкрайния низ от имена.
Мокро пране, натежали от водата единични и двойни чаршафи, които се веят и плющят на вятъра. Реални звуци, които извикваха в паметта ми звуците от миналото, когато лежах под мокрото пране и ловях с език отцеждащите се водни капки или тичах между дрехите и се гонех с Линдзи. Към това се прибавяше споменът за мама, която ни се караше за следите от фъстъчено масло, останали по изпраните чаршафи от пръстите ни, или за лепкавите петна от лимонови бонбони по ризите на татко. Така образите и миризмите от реалността, въображението и паметта ми се сливаха в едно цяло.
В онзи ден, когато извърнах поглед от земята, дълго се возих по влаковете, докато в главата ми остана само един спомен: „Не мърдай“, казваше татко, докато държах корабчето, а той изгаряше връвчицата, с която се вдигаше мачтата, за да се понесе корабът по сините морски вълни. А аз чаках, осъзнавайки важността на този критичен момент, защото светът, затворен в бутилката, зависеше единствено от мен.
Осемнайсета глава
Когато баща й спомена по телефона за ямата с отпадъците, Рут беше в тясната си стаичка на Първо Авеню. Беше намотала дългия черен шнур на ръката си и даваше кратки, отсечени отговори. Възрастната й хазяйка обичаше да подслушва, затова Рут избягваше да говори много по телефона. По-късно щеше да се обади от уличен телефон за сметка на родителите си и да им каже кога ще си дойде.
Беше решила да направи едно прощално пътуване до шахтата, преди строителните предприемачи да са я запечатали. Беше обсебена от неща като ямата, убийството ми и срещата ни на паркинга пред училище. Но не би споделила това с никого в Ню Йорк, където неведнъж беше чувала другите да разказват пиянските си истории по баровете, да търгуват с близките си и мъката им заради евтина популярност и чаша алкохол. Чувстваше, че това са неща, които не бива да се раздават като дребни подаръци. В дневниците и стиховете си Рут се придържаше към свой кодекс на честта. „Не се разкривай, не се разкривай“, шепнеше си тя, когато й се приискаше да сподели чувствата си с някого, бродейки из града, но вместо това оставаше сама с виденията си на царевичната нива и баща си, разглеждащ антиките, които беше успял да спаси. Ню Йорк беше подходящ фон за размислите й. Въпреки че обикаляше големи и малки улици, нищо в града не докосваше душата й.
Не изглеждаше „чалната“, както в гимназията, но един по-внимателен поглед разкриваше някаква животинска енергия в нея, която притесняваше другите. Имаше изражението на човек, който непрекъснато търси нещо или някого, който още не е пристигнал. Самата й фигура, леко приведена, напомняше въпросителен знак и макар че в заведението, където работеше, й бяха казвали, че има прекрасна коса или красиви ръце, а дори и хубави крака в редките случаи, когато някой от клиентите я виждаше да излиза иззад бара, никой никога не казваше нещо за очите й.
Намъкна набързо черен чорапогащник, къса черна пола, черни ботуши и черна тениска. Дрехите и бяха целите на петна, защото бяха и служебната и униформа, и всекидневното й облекло. Петната си личаха само на дневна светлина и Рут не ги забелязваше, докато не се отбиеше в някое кафене и не погледнеше към полата си, където се виждаха тъмни следи от разлята водка или уиски. От алкохола черната тъкан изглеждаше още по-черна. Това й се беше сторило забавно и тя дори записа в дневника си: „Алкохолът действа на тъканите така, както на хората.“