— Извинявай — каза баща ми. — Това са дрехите на Сузи и аз просто… Може би е глупаво, но те са нейни… нещо, което тя е носила.
— Ти взе обувчицата, нали? — попита брат ми. Вече не плачеше.
— Какво?
— Взел си обувчицата. От стаята ми.
— Бъкли, не знам за какво говориш.
— Запазих фигурката от монопола, но сега я няма. Ти си я взел! Държиш се така, като че ли само ти я помниш и страдаш за нея!
— Хайде, изплачи си душата. Какво е станало с бащата на приятелката ти Кийша?
— Остави дрехите.
Татко внимателно ги сложи на земята.
— Не става въпрос за бащата на Кийша.
— А за какво?
Татко беше целият в слух. Спомни си времето след операцията на коляното му, когато излезе от упойката и видя петгодишния си син, седнал до него, който го чакаше да отвори очи, за да му каже „Ку-ку“.
— Тя е мъртва.
— Да, знам. — Болката не си отиваше.
— Но се държиш така, сякаш не го съзнаваш. Бащата на Кийша умря, когато тя беше на шест години и сега почти не се сеща за него.
— Ще си спомни — рече татко.
— А ние какво да правим?
— Кой?
— Ние, татко. Аз и Линдзи. Мама ни напусна, защото не можа да го понесе.
— Успокой се, Бък — каза татко. Опитваше се да се сдържа, доколкото може. Пое дълбоко дъх, въздухът разшири гръдния му кош, после бавно го издиша. Изведнъж чу тъничък вътрешен глас: Пусни ме, пусни ме, пусни ме. — Какво каза?
— Нищо не съм казал.
— Извинявай — каза татко. — Нещо не се чувствам добре. — Краката му бяха ледени от мократа трева. В гърдите му се появи празнота, в която се разлетяха крилати насекоми. Появи се някакво ехо, което кънтеше в ушите му. Пусни ме.
Татко се смъкна на колене. Ръката му изтръпна, както се случва насън. Пробождаха го хиляди иглички. Брат ми се спусна към него.
— Татко?
— Сине — каза той с треперещ глас и протегна ръка към брат ми.
— Ще извикам баба. — И Бъкли хукна към къщата.
Легнал на една страна, с лице към старите ми дрехи, татко прошепна: „Никога не можеш да направиш избор. Обичам и трима ви.“
Тази нощ татко лежеше на болничното легло, свързан с монитори, които пиукаха и жужаха. Беше време да се разтрият краката и гърбът му. Време да бъде успокоен и въведен — но къде?
Часовникът над леглото му отмерваше минутите и аз си спомних как с Линдзи късахме листенцата на маргаритките в двора и брояхме: „обича ме, не ме обича“. В същия ритъм часовникът редуваше двете ми най-големи желания: „умри заради мен, не умирай заради мен“. Въпреки волята си, разкъсвах отслабналото му сърце. Ако умре, ще бъдем завинаги заедно. Толкова ли беше лошо да искам това?
У дома Бъкли лежеше в мрака на леглото си, издърпал завивката до брадичката си. Не му позволиха да влезе в реанимацията на болницата, където Линдзи ги беше закарала, следвайки линейката, в която бяха качили баща ми. Брат ми чувстваше огромна вина, въпреки че Линдзи не бе му казала и дума да го упрекне, само го питаше: „За какво говорихте? Защо татко беше толкова разстроен?“
Най-големият страх на малкия ми брат беше, че може да го напусне единственият човек, който означаваше толкова много за него. Той обичаше Линдзи, баба Лин, Самюъл и Хал, но край баща ми ходеше на пръсти и внимателно го наблюдаваше сутрин и вечер, за, да не би да го изгуби, защото не е проявил достатъчно бдителност.
Стояхме двамата — мъртвото и живото дете — от двете страни на татко, и двамата обзети от едно и също желание. Всеки от нас искаше той да е завинаги с него. Но да се изпълни желанието и на двама ни беше невъзможно.
Татко беше пропуснал да отиде в стаята на Бъкли, за да му пожелае лека нощ, само два пъти в живота му. Веднъж, когато отиде в царевичната нива да търси мистър Харви, и сега, когато лежеше в болницата под наблюдение, за да не получи втори инфаркт.
Бъкли съзнаваше, че е вече голям, за да отдава значение на такива неща, но ми беше мъчно за него. Целувката за лека нощ беше цял ритуал. Татко спускаше венецианските щори и прокарваше надолу ръце по тях, за да е сигурен, че ламелите са плътно затворени и няма опасност някой слънчев лъч да се промъкне и да пробуди сина му, преди самият той да е дошъл да го събуди — кожата по ръцете и краката на брат ми настръхваше от радостно очакване.
— Готов ли си, Бък? — питаше баща ми и понякога Бъкли отговаряше „Тъй вярно, сър“, друг път „Старт!“, но когато му беше лошо или беше уморен и искаше да заспи, отвръщаше просто „Да!“. Тогава татко хващаше двата края на тънката памучна завивка между палеца и показалеца си, сгъваше я и след това рязко я опъваше, така че бледосиният (ако беше на Бъкли) или лилавия (ако беше мой) чаршаф се издуваше като парашут, спускаше се плавно надолу и покриваше коленете, ръцете, бузите и брадичката му. Въздушната струя и завивката докосваха кожата му едновременно и му даваха усещане за свобода и защита. Беше прекрасно, чувстваше някаква сладостна уязвимост, по тялото му пробягваха тръпки и единственото, на което можеше да се надява, беше баща ми да го направи пак, ако го помоли. Въздух и завивка, въздух и завивка. Мълчаливо единство между едно малко момче и обзет от скръб баща.