Тази нощ отпусна глава на възглавницата и се сви в леглото си като ембрион. Не се сети да спусне щорите и виждаше хълма, изпъстрен със светлинките на близките къщи. В другия край на стаята различаваше решетъчните врати на шкафа, от който някога си мислеше, че ще изскочат зли вещици и ще се присъединят към дебнещите го под леглото дракони. Вече не се плашеше от такива неща.
— Моля те, Сузи, не позволявай татко да умре — шепнеше той. — Имам нужда от него.
Разделяйки се с брат ми, минах покрай беседката, под лампите, надвиснали като горски плодове, и видях, че настланата с тухли пътека се разделя на две.
Вървях, докато тухлите преминаха в каменни плочи, след това в ситен чакъл и накрая в отъпкана земя, простираща се на километри край мен. Спрях се. Бях прекарала достатъчно дълго тук горе, за да знам, че нещо ще се случи. Светлината започна да помръква и небето придоби приятен тъмносин цвят, както в нощта на моята смърт. Видях някой да навлиза в полезрението ми, но беше далеч и в началото не можех да различа дали е мъж или жена, дете или възрастен човек. Когато луната освети фигурата, разбрах, че е мъж. Уплашена и задъхана, аз се спуснах нататък, за да разбери кой е. Дали беше баща ми? Това ли желаех така отчаяно през цялото време?
— Сузи — рече мъжът, когато приближих и спрях на няколко крачки от него. Той протегна към мен ръце. — Не ме ли помниш?
Видях се отново като малко, шестгодишно момиченце в непозната за мен всекидневна в Илинойс. Стъпих върху краката му както бях направила и тогава.
— Дядо! — възкликнах аз.
Двамата бяхме сами на небето, аз бях лека като перце, както когато бях на шест, а дядо на петдесет и шест години и татко ни беше завел на гости при него. Танцувахме бавно под ритъма на една мелодия, която на земята винаги разплакваше дядо ми.
— Помниш ли? — попита той.
— Самюъл Барбър!
— Адажио за струнни инструменти — каза той.
Но докато плавно танцувахме и се въртяхме без непохватните подскоци, които правехме на земята — внезапно си спомних, че веднъж го бях видяла да плаче на тази музика и го попитах защо.
— Понякога, Сузи, сълзите идват сами, въпреки че са минали дълги години, откакто любимият ти човек си е отишъл. — Дядо ме прегърна, но аз изтичах да си играя с Линдзи в двора на къщата му, който тогава ми се струваше огромен.
Тази нощ не говорихме повече, но танцувахме с часове в безвременната синя светлина. Знаех, че докато танцувам нещо става и на земята, и на небето. Промяна. Ускорение на неравномерното движение, за което бяхме учили по физика. Сеизмично невъзможно разцепване и разделяне на времето и пространството. Притиснах се към гърдите на дядо и усетих миризмата на стар човек, подобна на миризмата на баща ми, но примесена с нафталин и мирис на земна кръв и мирис на небе. На фортунела, на първокласен тютюн.
Когато музиката спря, сякаш от началото на танца ни беше минала цяла вечност. Дядо ми отстъпи назад и светлината зад гърба му стана жълта.
— Трябва да тръгвам — рече той.
— Къде отиваш? — попитах аз.
— Не се безпокой, скъпа. Съвсем наблизо.
Той се обърна и си тръгна, изчезвайки бързо сред сенки и прах. В безкрайността.
Деветнайсета глава
Онази сутрин мама пристигна във винарната „Крузо“ и намери една бележка, написана неграмотно от пазача. Думата „спешно“ в нея беше достатъчно красноречива и тя пропусна сутрешния си ритуал. Вместо да изпие кафето си с поглед, зареян към безкрайните редове лози, тя отвори залата за дегустации и без да включва осветлението, напипа телефона зад бара. Позвъни на номера в Пенсилвания, но никой не отговори.
Тогава се обади на телефонистката и помоли да я свържат с дома на д-р Акил Сингх.
— Да — обади се Руана. — Преди няколко часа с Рей видяхме пред вас да спира линейка. Според мен всички са в болницата.