— За кого е била линейката?
— Може би за майка ви?
Но мама знаеше, че не е така, защото именно майка й се беше обадила и беше оставила съобщението. Оставаха децата или Джек. Благодари на Руана и затвори. Измъкна тежкия червен телефон изпод барплота и разпиля затиснатата с него купчина листовки, които раздаваха на клиентите — „Лимоненожълто = Младо шардоне; Светложълто = Совиньон блан“. Откакто започна работа тук, обикновено идваше рано и сега беше благодарна за това. Единственото, което й дойде наум, бяха имената на болниците и тя започна да звъни на онези от тях, в които беше водила децата, когато внезапно вдигнат температура или си счупят някоя кост при падане. Най-после от болницата, където някога бях закарала Бъкли, й казаха: „В спешното отделение е приет пациент на име Джек Салмън, който е още е там.“
— Можете ли да ми кажете какво му е?
— Каква е връзката ви с мистър Салмън?
Тя изрече думите, които не беше произнасяла с години:
— Аз съм съпругата му.
— Получил е инфаркт.
Мама затвори телефона и седна на настилката от каучук и корк, с която беше покрит подът зад бара. Остана там, докато не пристигна началникът на смяната, и повтаряше на себе си непривичните думи: съпруг, инфаркт.
Дойде на себе си в камиона на чистача, тих и кротък човечец, който почти не излизаше от винарната, но сега караше бързо към международното летище на Сан Франциско.
Купи си билет и се качи на самолета, с който щеше да лети до Чикаго. Оттам щеше да се прехвърли на друг самолет до Филаделфия. Машината набра височина и се гмурна в облаците. Майка ми се вслушваше в далечните звукови сигнали, които подсказваха на екипажа какво да прави и за какво да се подготви. Чу дрънченето на минаващата по пътеката количка с напитки, но вместо спътниците си мама виждаше каменната арка, която водеше към помещението с празните бъчви. Представяше си, че вместо работниците, които често намираха там спасение от слънцето, вътре седи баща ми и протяга към нея порцелановата чаша със счупена дръжка.
Когато пристигна в Чикаго, където трябваше да чака два часа, тя вече се беше съвзела достатъчно, за да си купи четка за зъби и пакет цигари и да се обади в болницата, като този път поиска да говори с баба Лин.
— Мамо — каза майка ми. — Аз съм в Чикаго, връщам се у дома.
— Абигейл, слава богу. Обаждах се пак в „Крузо“ и ми казаха, че си тръгнала за летището.
— Как е той?
— Пита за теб.
— Децата там ли са?
— Да, Самюъл също. Днес се канех да ти се обадя, за да ти кажа, че той предложи на Линдзи да се оженят.
— Това е чудесно.
— Абигейл?
— Да. — Тя усети, че майка й се колебае, което се случваше рядко.
— Джек непрекъснато вика Сузи.
Мама запали цигара веднага щом излезе от терминала на летище „О’Хара“. Край нея мина група ученици, тръгнали на екскурзия, с леки пътни чанти и музикални инструменти в ръка.
В Чикаго беше задушно и влажно, а газовете от паркираните в две редици коли правеха тежкия въздух още по-неприятен.
Изпуши цигарата си за рекордно кратко време и побърза да запали друга. Едната й ръка беше притисната към гърдите, с другата държеше цигарата. Беше с униформата си от винарната: избелели, но чисти джинси и бледооранжева тениска с джоб с избродиран надпис: Винарна „Крузо“. Лицето й беше загоряло и светлосините й очи изпъкваха още повече. Беше сменила прическата си и сега косата й беше прибрана на опашка отзад на тила. Видях, че край ушите и слепоочията й са се появили сиви кичури.
Времето, което беше прекарала сама, изтичаше като в пясъчен часовник и скоро по силата на закона за гравитацията старите връзки щяха да я изтеглят обратно към миналото. Усещаше как я дърпат — с удвоена сила. Брак. Инфаркт.
Застанала пред терминала, тя посегна към задния джоб на джинсите си, за да извади мъжкия портфейл, който беше започнала да използва, след като постъпи в „Крузо“; така беше по-удобно, отколкото да крие чантата си зад бара. Хвърли фаса си по посока на такситата и се обърна, за да седне на ръба на бетонното сандъче, в което растяха плевели и една посърнала от изпаренията нещастна фиданка.
В портфейла имаше снимки, които разглеждаше всеки ден. Но имаше една, която държеше с гърба навън в отделението за кредитните карти. Беше същата като фотографията, която се намираше в кутията за доказателства в полицията, същата, която Рей беше пъхнал в сборника с индийска поезия на майка си. Училищната ми снимка, публикувана във вестниците и използвана за листовките, които бяха разлепили и пуснали в пощенските кутии.