След осем години, дори и за майка ми, тя беше като разлепен навсякъде рекламен плакат. Беше я виждала толкова често, че се беше превърнала в снимка от надгробен паметник. Вечно червени устни, вечно сини очи.
Извади фотографията, обърна я с лицето нагоре и леко я огъна в дланта си. Съжали, че на нея не се виждат зъбите ми — малки и овални, с леко грапави ръбове, които тя обожаваше, докато растях. Бях й обещала да се усмихна широко за училищната снимка, но се смутих пред фотографа и на лицето ми се изписа само подобие на усмивка със стиснати устни.
По високоговорителите на летището обявиха полета на мама. Тя стана, обърна се и видя тъничкото, борещото се за живот дръвче. Подпря снимката ми на него и бързо мина през автоматично отварящата се врата.
По време на полета до Филаделфия седеше сама в средата на реда с три седалки. Мислеше си кой щеше да се настани до нея, ако пътуваше с децата си. Линдзи от едната й страна. Бъкли от другата. Но въпреки че по дефиниция беше майка, в един момент беше престанала да бъде такава. Не можеше да претендира за това право и привилегия, след като беше пропуснала повече от пет години от живота на децата си. Знаеше, че да бъдеш майка е призвание, мечта за много млади момичета. Моята майка никога не беше мечтала за това и беше наказана по най-страшния, най-жесток начин за това, че не ме е желала.
Наблюдавах я в самолета и изпратих чрез облаците пожелание за нейното избавление. Тялото и натежа от ужаса при мисълта какво я чака, но в тази тежест имаше и известно облекчение. Стюардесата й подаде малка синя възглавничка и мама се унесе в сън.
Кацнаха във Филаделфия и докато самолетът рулираше по пистата, мама си спомни къде се намира и коя година е. Набързо премисли какво да каже, когато види децата си, майка си, Джек. Когато най-после спряха, тя се отказа да мисли и се съсредоточи единствено върху слизането си от самолета.
Едва разпозна собственото си дете, което я чакаше в другия край на рампата. През изминалите години Линдзи беше станала слаба и ъгловата, без грам излишно тегло. Застаналият до сестра ми младеж беше досущ като неин брат близнак. Малко по-висок, малко по-мускулест. Самюъл. Гледаха се толкова напрегнато, че в началото мама дори не забеляза момчето с пухкави бузи, седнало встрани върху подлакътника на един от наредените в редица столове.
После, точно когато се запъти към тях — те всички в първия момент изглеждаха увиснали неподвижно във въздуха, сякаш попаднали в капана на лепкав желатин, от който можеше да ги спаси единствено нейното движение — тя го видя.
Вървеше по застланата с пътека рампа. Чуваше съобщенията за полетите по високоговорителите, виждаше пътниците и техните посрещачи да минават забързани край нея. Когато видя сина си, тя сякаш навлезе в кривата на времето. Годината е 1944, лагерът Уиникука. Тя е дванадесетгодишна, с пухкави бузи и дебели крака — всичко, което, за щастие, дъщерите й не бяха наследили, но се беше предало на нейния син. Толкова години беше далеч от дома. Толкова време беше пропиляла невъзвратимо.
Ако беше броила, както направих аз, щеше да разбере, че за седемдесет и три крачки тя направи това, което се беше страхувала да направи почти седем години.
Сестра ми заговори първа.
— Мамо — каза тя.
Мама я погледна и се пренесе тридесет и осем години напред, изоставяйки самотното момиче в лагера Уиникука.
— Линдзи.
Линдзи я гледаше в очите. Бъкли беше станал от стола, но погледна първо към обувките си, после назад през прозореца към паркираните самолети, които бълваха пътници в нагънатите като акордеон ръкави.
— Как е баща ти? — попита мама.
Сестра ми, след като изрече думата „мамо“, стоеше като истукан. В устата си усещаше странен сапунен вкус.
— За съжаление не е в най-добрата си форма — обади се Самюъл. Беше най-дългото изречение, което някой изрече, за което мама му беше неизмеримо благодарна.
— Бъкли? — каза тя, без да е подготвила изражението на лицето си. Беше просто такава, каквато е.
Той извърна глава към нея, сякаш се прицелваше.
— Бък — поправи я той.
— Бък — повтори тя тихо и сведе поглед към ръцете си.
Къде са пръстените ти, искаше да я попита Линдзи.
— Да тръгваме ли? — предложи Самюъл.
Четиримата влязоха в дългия, застлан с пътека тунел, който щеше да ги отведе до главния терминал. Тръгнаха към подобното на пещера багажно отделение, когато мама каза: