Нощта била още по-дълга дори от деня. В ужасна самота госпожа Брандън стояла на пост заради своите мъже. Тя стояла край прозореца, но за първи път през живота и въздухът бил изпълнен с повече слухове, отколкото й се искало да чуе. И въпреки всичко можела ли да спре да слуша? Не можела.
Докато малките часове на сутринта безкрайно бавно се точели към зората, която тя имала чувството, че никога няма да дойде, се появил един нов слух, който започнал да надделява над старите — той бил невероятен, не бил за вярване и все пак отстоявал с все по-голяма увереност, докато дори стражите по постовете започнали да си го предават един на друг с понижен тон. Този нов слух ужасил госпожа Брандън най-много от всички, защото тя си спомняла — прекалено добре! — колко бяло било лицето на бедния Денис, когато си дошъл с кофата за сгурия на принца. Вътре имало нещо, нещо, което силно миришело на изгоряло, нещо, което той не искал да й покаже.
Принц Питър е задържан за убийството на баща си, носел се ужасният слух. Той е задържан… Принц Питър е задържан… Принцът е убил собствения си баща!
Малко преди разсъмване обезумялата жена отпуснала глава в длани и заплакала. След известно време хлипанията заглъхнали и тя се унесла в неспокоен сън.
36.
— Сега казвай какво има в тази кофа и то по-бързо! Изобщо не ми е до глупости, Денис, надявам се, че разбиращ — било първото нещо, което Брандън казал, когато влязъл в стаята на Денис и затворил вратата след себе си.
— Ще ти покажа, татко — съгласил се Денис, — но първо ми отговори на един въпрос: каква беше отровата, която уби краля?
— Никой не знае.
— Как действаше?
— Покажи ми какво има в кофата, момче. И то веднага. — Брандън свил огромния си, твърд юмрук. Не го размахал заплашително, само го вдигнал. Това било достатъчно. — Веднага ми покажи или ще си изпатиш.
Брандън дълго гледал мъртвата мишка без да каже нещо. Денис изплашено наблюдавал как лицето на баща му ставало все по-бледо, по-мрачно и по-сиво. Очите на мишката се били превърнали в твърди черни въгленчета. Кафявата й козинка била станала къдрава и черна. От мъничките й ушенца още излизал пушек, а зъбните й — оголени в смъртна гримаса — били тъмно черни като решетка на печка.
Брандън посегнал да я докосне, но си дръпнал ръката. Той вдигнал лице към сина си и заговорил с дрезгав шепот.
— Къде я намери?
Денис започнал да мънка изречение след изречение, които не означавали нищо.
Брандън го послушал малко, после стиснал сина си за рамото.
— Глътни дълбоко въздух и тури мислите си в ред, Дени — рекъл той. — Аз съм на твойта страна в таз история, както и във всичко друго, знайш. Хубу си направил, дето си скрил туй бедно същество от твойта майка. Сега ми кажи как го откри и къде.
Успокоен и набрал увереност, Денис успял да разкаже на баща си историята. Неговият разказ бил малко по-кратичък от моя, но все пак отнел няколко минути. Баща му седял на един стол, с подпряна на юмрук глава и премрежени очи. Не задавал никакви въпроси, дори не сумтял.
Когато Денис свършил, баща му приглушено измърморил три думи. Само три думи… но те превърнали сърцето на момчето в студено, синьо късче лед… или поне така му се сторило тогава.
— Също като краля.
Устните на Брандън потрепервали от страх, но той направил мъчителен опит да се усмихне.
— Смяташ ли, че твойто животинче е било крал на мишките, Дени?
— Татко… тате, аз… аз…
— Имало и кутия, викаш.
— Да.
— И пакетче.
— Да.
— И пакетчето било овъглено, но не изгоряло.
— Да.
— И щипци.
— Да, като онези, с които мама си скубе космите от носа…
— Шшт — казал Брандън и пак подпрял с юмрук чело. — Остави ме да помисля.
Минали пет минути. Брандън седял неподвижен, почти като заспал, но Денис знаел, че не спи. На Брандън не му било известно, че гравираната кутийка била подарена на Питър от майка му, нито че Питър я бил загубил като малък; и двете неща се били случили много преди Питър да навлезе в полузрялостта и Брандън да постъпи на служба. Икономът обаче знаел за тайното панелче: той попаднал на него още през първата си година работа при Питър (и то в самото начало на тази първа година). Както може и да съм казал, в действителност отделението не било много тайно, каквито са понякога тези неща — то можело да удовлетвори само едно толкова отворено момче като Питър. Брандън знаел за него, но никога не бил надниквал вътре след първия път, когато то не съдържало нищо повече от превъзнасяните боклуци, които всяко момче нарича свои съкровища — колода Таро с няколко липсващи карти, торбичка топчета, паричка-късметче, сплетено снопче косми от гривата на Пеони. Ако един добър иконом разбира нещо, то това е качеството наречено дискретност, което е уважение към границите на живота на другите хора. Той никога повече не погледнал в тайното отделение. Това щяло да бъде равносилно на кражба. Най-накрая Денис попитал: