Че Питър е убиец било нещо, което Андерс Пейна вече бил решил в собственото си сърце. Не му били повлияли кутията, зеленият пясък, нито дори изгорялата мишка, а единствено питъровите сълзи. Питър, трябва да му го признаем, не изглеждал вече нито виновен, нито слаб. Той бил блед, но спокоен и отново в пълно владение на себе си.
Пейна си прочистил гърлото. Звукът проечал глухо сред мрачните каменни стени на съдебната зала. Той притиснал ръка към челото си и не останал съвсем изненадан от открития там слой студена пот. Пейна бил изслушал през живота си показанията по стотици големи и сериозни дела; бил изпратил под секирата на палача повече хора, отколкото можел да си спомни. Но никога не бил мислил, че ще трябва да присъства на заседание като днешното и ще съди принц за убийството на неговия височайш баща… а такъв съд със сигурност щял да последва, ако този следобед всичко вървяло, както се надявал. Редно си е да се потя, помислил си той, а си е редно и потта да е студена.
Просто едно заседание. Нищо свързано със закона, нищо официално, нищо свързано с кралството. Но никой от тях — нито Пейна, нито Флаг, нито Великите адвокати, нито самият Питър — се лъжели. Истинското дело било сега. Това заседание. Властта била тук. Тази изгоряла мишка била задвижила огромен поток от събития. Той или щял да бъде спрян тук, както голямата река може да се спре близо до извора, когато е все още ручейче, или щял да прелее навън, събирайки мощ по пътя си, докато никоя сила на земята не е в състояние да го спре или да застане пред него.
Просто едно заседание, помислил си Андерс Пейна и изтрил още пот от челото си.
42.
Флаг наблюдавал процедурата с буден поглед. И той като Пейна знаел, че всичко ще се реши тук и бил изпълнен с увереност.
Питър държал главата си изправена, погледът му бил твърд. Той срещнал поред очите на всички участници в този неофициален съд.
Каменните стени мрачно се мръщели и на седмината присъстващи. Скамейките за зрителите били празни, но Пейна сякаш чувствал тежестта на фантомните очи, очи, които настоявали да бъде въздадена справедливост в тази ужасна история.
— Господарю мой — казал накрая Пейна, — преди три часа слънцето те направи крал.
Питър изненадано погледнал Пейна, но си замълчал.
— Да — продължил Пейна, сякаш Питър бил заговорил. Великите адвокати кимали и изглеждали ужасно сериозни. — Нямаше коронация, но тя е само публично зрелище. Въпреки цялата си сериозност, тя е представление, а не същност. Бог, законът и слънцето превръщат човека в крал, а не коронацията. Сега, точно в тази минута, ти съвсем законно си крал, който има пълно право да заповядва на мен, на всички нас тук и на цялото кралство. Това ни поставя пред ужасна дилема. Разбираш ли каква е тя?
— Да — отвърнал мрачно Питър. — Вие смятате, че вашият крал е убиец.
Пейна бил малко изненадан от тази прямота, но останал доволен. Питър от край време си бил прямо момче; жалко, че неговата повърхностна прямота прикривала такава дълбока пресметливост, но важното било, че тази прямота, вероятно произтичаща от глупавото перчене на момчето, щяла да ускори нещата.
— Какво смятаме ние, господарю, няма значение. Съдът решава дали хората са виновни или невинни — така съм бил учен винаги и затова го вярвам с цялото си сърце. Има само едно изключение. Кралете са над закона. Разбираш ли?
— Да.
— Но… — вдигнал пръст Пейна. — Но това престъпление е било извършено преди да станеш крал. Досега, доколкото ми е известно, никой съд на Делейн не е бил изправян пред такава ужасна ситуация. Възможностите са страшни. Анархия, хаос, гражданска война. За да предотвратим всички тези неща, господарю, ние се нуждаем от твоята помощ.
Питър го изгледал мрачно.
— Ще помогна, ако мога — рекъл той.
А аз мисля… моля се… да се съгласиш на това, което възнамерявам да предложа — помислил си Пейна. Той съзнавал, че по челото му е избила прясна пот, но този път не я изтрил. Питър бил само момче, но умно момче… и можел да приеме това за признак на слабост. Ти ще кажеш, че си съгласен за доброто на кралството, но едно момче, което може да притежава чудовищната извратена смелост да убие собствения си баща, е също — надявам се — и момче, което несъмнено си мисли, че ще успее да се измъкне безнаказано. Ти си въобразяваш, че ще ти помогнем да покриеш цялата история, но, о, господарю мой, този път ужасно грешиш.