— Господарю — войникът внимателно поставил подноса върху бюрото на Питър. — Не съм сигурен, че аз самият все още мисля така.
— Но другите смятат ли, че съм виновен?
Настъпила дълга пауза и накрая бранителят кимнал.
— А има ли някакъв конкретен довод, който да изтъкват срещу мен повече от всеки друг?
— Говорят за някаква изгоряла мишка… казват, че сте плакал, когато Пейна се изправил срещу вас…
Питър мрачно кимнал. Да. Плачът бил голяма грешка, но тогава не успял да се възпре… Стореното било сторено…
— Но най-вече говорят, че сте искал да бъдете крал и това трябва да е било така.
— Че съм искал да бъда крал и затова трябва да е било така — повторил като ехо Питър.
— Да, господарю — погледнал нещастно към Питър бранителят.
— Благодаря. Върви си сега, моля те.
— Господарю, аз се извинявам…
— Извинението ти е прието. Моля те, върви. Необходимо ми е да помисля.
С вид, сякаш искал никога да не се е раждал, Вътрешният бранител прекрачил прага и затворил вратата зад себе си.
Питър постлал върху коленете си салфетката, но не ял. Целият глад, който изпитвал преди, се бил стопил. Той попипвал салфетката и мислел за майка си. Радвал се… всъщност направо се чувствал щастлив, че ти не била жива да го види сега, да види докъде е стигнал. Цял живот той бил щастливо, благословено момче, което — както изглеждало понякога — никога не го сполетявал лош късмет. А сега сякаш всичкият лош късмет, който е трябвало да бъде разпределен през годините, се бил струпал, за да си плати наведнъж и то с шестнайсетгодишна лихва.
Но най-вече говорят, че сте искал да бъдете крал и затова трябва да е било така.
Някъде дълбоко в себе си той ги разбирал. Те искали добър крал, когото да могат да обичат. Но искали и да знаят, че само на косъм са се спасили от лошия. Искали мрак и тайни; искали си плашещата приказка за прогнилата кралска власт. Бог само знаел защо.
Говорят, че сте искал да бъдете крал и кажат, че трябва да е било така.
Пейна вярва в това, помислил си Питър, и този войник също; всички вярват. Не сънувам кошмар. Аз бях обвинен в убийството на баща си и нито цялото ми добро държание, нита очевидната ми любов към него, ще отхвърлят обвинението. А част от тях искат да повярват, че съм го направил.
Питър внимателно сгънал пак салфетката и я положил върху новата купа с яхния. Не можел да се храни.
44.
Имало дело, то било голяма сензация и за събитието били написани много истории, ако решите да си дадете труд да ги прочетете. Но ето същността на цялата работа: Питър, син на Роланд, бил призован пред Върховния съдия на Делейн от една изгоряла мишка; осъден на заседание от седем души, които не представлявали съд; признат за виновен от един войник, който произнесъл присъдата му като се изплюл в купа с яхния. Това е историята и понякога историите казват повече от историята и то по-бързо.
45.
Когато Улрих Уикс, който изтеглил бялото камъче и заел мястото на Пейна зад съдийската маса, обявил решението на съда, зрителите — много от които се кълнели с години, че Питър ще стане най-добрия крал на Делейн в цялата му дълга история — бурно аплодирали. Те станали на крака и се втурнали напред… и ако не ги била задържала редица от Вътрешни бранители с извадени мечове, като нищо можели да превърнат присъдата от доживотен затвор и заточение на върха на Иглата в смърт, линчувайки младия принц. Докато го отвеждали, върху него като валели плюнки и Питър цял бил покрит с тях. И все пак той вървял с вдигната глава.
Вляво от голямата съдебна зала имало врата, която водела към тясно коридорче. То било дълго около четирийсет крачки и след него започвали стълбите. Те се извивали нагоре и нагоре, в безкрайна спирала, чак до върха на Иглата, където Питър го очаквали двете стаи, в които щял да живее отсега нататък, до деня на своята смърт. Стъпалата били всичко триста. Ние ще отидем при Питър на върха, в неговите стаи, когато му дойде времето; историята му, както ще видите, още не е завършена. Но няма да се изкачваме с него, защото това било срамно изкачване, той оставял полагащото му се по право място на крал на дъното и с горда стъпка, изпънати рамене и вдигната глава отивал да заеме мястото на кралски затворник на върха — няма да е възпитано да го следваме, нито ние, нито който и да е друг при такъв маршрут.
Нека по-скоро да поговорим малко за Томас и да видим какво се случило с него, когато се възстановил и открил, че е станал крал на Делейн.
46.
— Не — прошепнал Томас с глас, изразяващ най-искрен ужас.