Тук размишленията му бяха прекъснати, защото конете се отклониха от пътя и излязоха на брега, където, зарадвани, че най-после са се отървали от водата, разтърсиха глави и бодро изкачиха хълма към манастира. Ездачите също изпитваха облекчение.
Пред портите на манастира Магнус се обърна към ескорта си:
— Чакайте ме тук. Ще изпратя ратаи да поемат конете и да ви отведат в къщата за гости.
Той слезе от коня и подаде юздите на един от спътниците си. След това отиде до портала, за да дръпне шнура на звънеца. Тук, на хълма, слънцето полагаше усилия да пробие мъглата. Птиците, накацали по клоните на дърветата, поздравяваха светлината с весело цвърчене. Все още беше топло, макар че есента беше започнала. В овощната градина ябълките се превиваха под тежестта на богатата реколта.
Малкото прозорче във високата дървена порта се отвори. Появи се кръглото лице на възрастна монахиня с небесносини очи, обрамчено от було.
— Аз съм Магнус Фицджулиън — представи се рицарят и се опита да забави лудото биене на сърцето си. — Дошъл съм при абатиса Клотилда по поръчение на крал Хенри II, за да взема една от служителките в манастира. — След това й показа кралското писмо.
Главата на монахинята остана неподвижна, докато погледът й се плъзгаше по сгънатия пергамент с червен печат и лента.
— Чухме за мисията ви — отвърна хладно тя. — Няма да ви пусна да влезете в манастира. Сестрите и абатиса Клотилда са се събрали в църквата и се молят на бога да направи чудо, което да ни предпази от голямото нещастие, което ни носите. — Тя млъкна за момент и устните й затрепериха. — Ще намерите онова, което търсите, в градината с билки, която се намира зад къщата за гости и оборите. Вървете все по стената.
Прозорчето се затвори шумно.
Магнус се огледа. Рицарите на краля бяха отвели конете си в оборите, за да ги разседлаят. Двама от тях бяха свалили шлемовете си и седяха на земята, изтощени от дългата езда. Следвайки указанията на монахинята, Магнус тръгна по стената.
Колкото и да се стараеше, той не бе могъл да намери решение.
Никога нямаше да предаде своята прекрасна златна Едайн в ръцете на тамплиерите, за да я измъчват и убият — макар че точно това заповядваха честта му и лоялността към краля.
Не можеше да я скрие в някое далечно място, защото Хенри Плантаженет щеше да отмъсти жестоко на семейството му.
Имаше само един изход, но досега го беше гонил от съзнанието си: трябваше да я убие. Да убия първо нея, помисли си отчаяно Магнус, и после да сложа край на живота си.
Смъртта им щеше да бъде подходящ отговор на безмилостната съдба, която кралят беше отредил на невинните влюбени, чийто единствен грях беше, че не могат да живеят един без друг.
Очевидно не им беше съдено да живеят в някое усамотено местенце, където никой не можеше да ги намери — това беше само мечта. Мечта, чието осъществяване щеше да предизвика неумолимото отмъщение на краля и да донесе гибелта на граф Морли и семейството му.
Магнус простена мъчително. Ако поемеше тази вина, никога нямаше да е щастлив с Едайн. Щеше да бъде само един пречупен мъж. Никой не би могъл да живее щастливо и спокойно с този страшен товар на съвестта си.
От друга страна обаче, как би могъл да изпълни поръчението на краля и да я отведе в Единбург, след като я обичаше повече от всичко на света? Само чудовище би могло да постави честта над живота на любимата жена.
Магнус стигна до края на стената и блъсна вратата към градината, където монахините отглеждаха зеленчуци и билки.
Между редовете със зеленчуци седеше момиче и въртеше колелото на чекръка. В първия миг не я позна. Слънчевата светлина, приглушена от мъглата, я превърна във видение.
И все пак това беше тя. Също като някога, когато я видя за първи път, седеше с разпусната коса, увита в синята си наметка. Златната коса, нежната кожа и смарагдовозелените очи грееха под лъчите на есенното слънце.
Магнус пое дълбоко въздух, защото при вида й в гърлото му заседна буца. Пръстите му се сключиха около дръжката на камата в колана му.
Очакваше да я види седнала върху сандък с вещи, готова за тръгване. Вместо това тя седеше пред чекръка, заобиколена от зимни зеленчуци, и работеше. Магнус чу ясно бръмченето на вретеното. Около нея имаше кошнички с къдели вълна и скоро набрани ябълки. Най-голямата кошница беше покрита с бяла кърпа. Внезапно между главите цвекло се появи едрата, пухкава бяла котка и мъркайки, се отри в една от кошниците.