— Велики боже, какво прави тя тук?
Против волята му тези думи излязоха от устата му при неочакваната гледка. Беше сигурен, че котката е в тамплиерската резиденция в Единбург. Поклати объркано глава.
Пак се държа като последен глупак! Смаян от появата на котката, дори не поздрави както трябва любимата жена.
При звука на гласа му Едайн рязко вдигна глава.
— Магнус — пошепна тя.
Както винаги, той изглеждаше зашеметяващо с мъжествените черти на лицето и блестящата броня. Ала около широката, предизвикателна уста се бе изписала нова, горчива линия. Кехлибарените очи бяха пълни с болка и дълбока мъка.
Все още го обичам, както в първия ден, установи с тръпнещо сърце тя.
Безмълвно проследи как той свали шлема си и го хвърли между кошниците. Пръстите му се заровиха в червената коса, преди да коленичи пред нея и внимателно да вземе ръката и.
Това не е предишният Магнус, разбра веднага Едайн, докато се гледаха в очите. Безумно смелият победител от безброй турнири, безстрашният воин, комуто всички рицари се възхищаваха, беше изчезнал. Вместо него пред нея стоеше измъчен човек, който не знаеше накъде да поеме и който беше много… опасен. Мъж, притиснат до стената. Един поглед й беше достатъчен да разбере състоянието на духа му. Веднага се запита кой му беше сторил това.
— Какво те мъчи, любими? — попита тихо тя.
— Изпратиха ме да те отведа — отговори дрезгаво той. Гласът му се противеше да изрече страшните думи. — Кралят ми заповяда незабавно да те върна на тамплиерите, които ще те отведат в Париж, за да подложат на изпитание магьосническото ти изкуство.
Тя сложи ръка на бузата му и го погледна невярващо.
— Крал Хенри е изпратил теб? За да ме предадеш на палачите? Знае ли, че се обичаме?
Магнус остана на колене пред нея, стиснал ръката й.
— Не мога да те дам на тамплиерите — пошепна задавено той. — Можем да избягаме в Италия, в Африка или на индийските острови и да забравим този проклет свят. Там ще изградим щастието си.
Върху разрушения живот на други хора. Не беше нужно да го казва.
Господи, колко го обичам, колко е важен за мен, мислеше тя, докато пръстите й нежно милваха гъстата му коса.
Той сведе чело върху коленете й и отчаяно зарови ръце в меката материя на роклята й.
— Мога и да те убия — прозвуча глухо гласът му. — Дълго мислих. Мога да те убия, за да те предпазя от онова, което искат да ти сторят другите. След това и аз ще потърся смъртта. Със сигурност ще има друга война и няма да ми е трудно да умра.
Той вдигна глава и Едайн видя сълзите, нависнали по дългите му ресници. Неспособна да понесе сълзите в тези смели очи, тя извърна глава.
— Не бива да го правиш — пошепна тя. — Грешно е да посегнеш на живота си.
— По дяволите, ти май не разбираш! Ние сме в капан! И за всичко съм виновен аз! — извика отчаяно той.
Посегна да извади камата от колана си и Едайн затвори очи.
— Прости ми, любима Едайн — произнесе задавено той, — но наистина ли мислиш, че не съм достатъчно мъж, за да пратя и двама ни в отвъдното, където завинаги ще бъдем заедно? — Ръцете му трепереха неудържимо. — Исусе, дори само мисълта за това е непоносима. Ти си моята единствена любов и аз няма да ти причиня ненужна болка. Ще го направя много бързо.
Ала вместо камата извади сгънатия пергамент на краля с червена лента и печат. Взря се в кралското пълномощно, сякаш никога не го беше виждал.
— Велики боже, защо извадих кралския пергамент? — изохка отчаяно той. — Тук е написана волята на крал Хенри!
Едайн улови ръката му, за да му попречи да хвърли пергамента в лехата с цвекло.
— То не е за теб — обясни Магнус, — а за абатиса Клотилда. Тя трябва да те предаде в ръцете ми.
— Да, знам. — Едайн взе кралското писмо и счупи червения печат. Котката се отри в краката на Магнус и замърка. Тъй като дългата ризница му пречеше, Магнус се наведе сковано, но преди да я е докоснал, тя отскочи настрана. Очите й святкаха заплашително. Скри се зад коша, покрит с бяла кърпа, и измяука предизвикателно.
— Махни се оттам — изфуча той. Незнайно защо котката му напомняше за някого.
Посегна отново към Едайн. Ръката му неволно закачи кошницата и свали бялата кърпа.
Тогава страна нещо странно. Магнус замръзна насред движението, неспособен да пусне кърпата. През това време Едайн четеше писмото на краля.
— Ти знаеш ли изобщо какво пише вътре? — извика зарадвано тя. — Виж, Магнус, подписано е лично от краля! Не е нужно да бягаме! Нито да търсим доброволната смърт!
Магнус безмълвно движеше устни. Ръката му конвулсивно стискаше кърпата, с която беше покрита кошницата. Мина доста време, преди да си възвърне дар слово.