Когато се стигна дотам, той коленичи пред главния брат в резиденцията и се закле да се подчинява безпрекословно на великия майстор на храма в далечните Свещени земи и на всички висшестоящи, да спазва благочестие, добрите нрави и обичаите на ордена, да живее без притежания, да защитава и разширява Йерусалимското кралство, никога да не допуска християни да бъдат убивани или лишени от имуществото си и никога да не напуска ордена без позволение.
Когато брат Гуидо със собствената си ръка вдигна новите рицари, сложи на раменете им белите наметки с червени кръстове, целуна ги и ги поздрави с добре дошли в ордена, Асгард се почувства на върха на щастието и се изпълни с екстатично благочестие. Това беше началото на новия му живот!
Днес не можеше да мисли за този ден без дълбока горчивина.
Свободен от грехове, невинен — още чист и неопетнен в тази крехка възраст — в името на господа и Светата дева, за какво беше употребил новия си живот? Съжаляваше бедния млад глупак, какъвто беше някога. Беше повече от безумно да се поддаде на изкушението. „Нов живот“ за двадесетгодишен младеж, който дори не беше спал с жена, едва започнал да се бръсне, младеж, който обичаше да свири на арфа и рог, но не беше загубил нито капка кръв в битка!
Започна да му става ясно какво го очакваше, когато отидоха в съседната стая и се съблякоха голи пред братята. Дадоха им две ризи, туника с дълги ръкави, два чифта обувки и долни гащи, дълго расо, което отпред беше отворено, дълга наметка, две палта, едното за лятото, а другото, подплатено с овча кожа, за зимата, кожен колан, шапка и каскет. Освен това получиха две кърпи, чаршафи, ризница, шлем, високи гамаши и бяла наметка с червен кръст, още меч, копие и щит, три ножа, един, от които беше за ядене. Всеки млад рицар имаше по три коня, докато пажовете и обикновените войници имаха по един.
Докато стоеше в голото, студено помещение в резиденцията във Фализ и се червеше от погледите на събраните тамплиери, Асгард все още не хранеше съмнения, че е осенен от божията милост и ще стане велик воин и монах, член на ордена, който непоколебимо служеше на Христос и защитаваше Свещения храм. Вярата му беше над всички съмнения.
По-късно му стана ясно, че не беше вникнал в думите на брат Гуидо. Какво бе казал монахът: че тамплиерът трябва да будува, когато му се спи, да стои гладен, когато умира от глад, и да отиде оттатък морето, въпреки че желае да остане във Франция. В Светите земи се водеха кървави битки и той се сблъска не само с извратеността на варварите, които бяха завладели Йерусалимското кралство, но и с някои странни обичаи на самите рицари.
Асгард помнеше много точно кога душата му заболя. В Акр. А може би и още когато кракът му стъпи за първи път в Палестина.
Сержантът спря коня си и се обърна към него. Асгард можеше само да предполага, че му е казал нещо и чака отговор. Бяха стигнали до порта във високи каменни стени, зад които камбана звънеше за вечерня. Асгард беше много гладен и се зарадва на сигурно добре приготвената тамплиерска вечеря.
Макар че орденът му следваше правилата на свети Бенедикт, на тамплиерите беше разрешено да ядат червено месо и други храни, необходими за укрепването на тялото. Естествено беше Асгард да се зарадва на предстоящата вечеря. Но не се радваше на предстоящата вечер, защото знаеше, че ще му задават много въпроси. Главният майстор на ордена беше изпратил хора да го издирят, следователно знаеше, че е пристигнал в Единбург, макар че пътуването му се пазеше в строга тайна. Никой не биваше да знае, че се намира в Шотландия. Трябваше да помисли как да отговаря.
Вечерята на тамплиерите беше веднага след вечерната служба. Обикновено братята се събираха в голямата трапезария, в чиито високи, сводести стени от дебели камъни всички шумове от дъвчене и гълтане, както и стъпките на влизащите и излизащите отекваха оглушително. От погледите, които от време на време ловеше, Асгард заключи, че главният майстор е уведомил за пристигането му рицарите, слугите им и дори пажовете.
Вместо към виното той посегна към чаша козе мляко, отпи голяма глътка и огледа над ръба събраните в трапезарията. Братята имаха право да го оглеждат; това не го притесняваше. То нямаше да промени нищо в слуховете, които се носеха за него. Асгард дьо ла Герш, великият кръстоносец! Лично султан Саладин го бе нарекъл най-силния от франките и с това го бе белязал до смъртта.