Всички тамплиери обичаха тази история.
Предводителят на сарацините беше убеден, че може да сломи кръстоносците, които упорито отстояваха Йерусалим, ако залови тамплиера Асгард дьо ла Герш, поради което за известно време обсадата се съсредоточи върху един-единствен рицар. Върху него. Минезенгерите разпространиха славата му из цяла Европа: Асгард дьо ла Герш, най-великият рицар тамплиер на всички времена.
Докато вървяха безмълвно към кръглата църква, главният майстор улови ръката му.
— Елате в стаята ми — покани го тихо той, докато другите продължиха за вечерната молитва. — Мисля, че имаме онова, което търсите — допълни с лека усмивка той.
Асгард спря и го погледна втренчено. За момент се изкуши да повярва, че майсторът беше намерил тайнственото момиче и го държеше затворено в резиденцията в Единбург. Но бързо си каза, че това е само глупава надежда.
Минаха няколко минути, докато майсторът запали лампата на писалището си. Каменното помещение беше пълно с реликви от Далечния Изток. Монахът напълни мангала с въглища и ги запали. И лампата, и мангалът бяха сарацинска изработка. Оттам беше и стенният килим, на който бяха изобразени Исус и апостолите в ризници като рицари, възседнали бойни коне. Помещението беше обзаведено с типичната за тамплиерите смесица от източен разкош и монашеска бедност.
Асгард се отпусна на пейката пред писалището и майсторът му наля вино от красива сарацинска стомна.
— Момичето — започна без заобикалки той — е търсено не само от английския крал.
Асгард запази непроницаемо изражение.
Главният майстор се разхождаше неспокойно напред-назад. Норманин, около петдесетгодишен, със светли очи, които следяха всяко движение на госта.
— Кажете ми, братко, наистина ли повярвахте, че английският крал може да изпрати тамплиер в Шотландия, без братството да узнае?
Асгард сведе глава към чашата си.
— Да, мисля, че да. — Той беше дошъл тук по работа на краля и смяташе, че не е нужно да дава отчет на единбургския майстор.
— Хмм. — Монахът му обърна гръб. — Хенри Плантаженет трябва да разбере, че не е особено умно да крие намеренията си от нас. Пратеник на великия майстор прекоси цяла Франция, за да ни извести за идването ви.
Аха, каза си Асгард, значи не само английският крал Хенри и шотландският крал Уилям, ами и великият майстор на тамплиерите. Велики боже, кое беше това момиче — какво беше то за най-важните личности в Европа?
— Великият майстор — продължи монахът — е много заинтересован от момичето, за което сестрите от „Сен Сюлпис“ твърдят, че е светица. А крал Хенри толкова силно желае да я открие, че е изпратил един от най-славните тамплиери в кралството на Уилям Лъва.
Асгард отново сведе поглед.
— Братството служи на много монарси, уважаеми отче. И по много начини. — Усети, че се изпотява.
Домакинът седна на отсрещната пейка и опря лакти на масата. Носеше наметката с червен кръст и още една, по-дебела. Въпреки мангала в помещението беше доста студено.
— Очевидно не са ви осведомили за положението — заговори сериозно той. — Всъщност и аз не мога да ви кажа кой знае какво — само разкази на служители в манастира, които си отвориха устата, макар че монахините са им заповядали да мълчат. Историите са интересни, но е трудно да им повярваме. Например, че детето, намерено пред портата, било само на два или три дни, но издавало невероятно разумни звуци. Монахините никога не били виждали такова дете. И още тогава било изключително красиво. Когато пораснало, се отличило с толкова мек и кротък характер, че сестрите го обикнали и категорично отказали да го дадат за осиновяване, макар че доста семейства от града изразили такова желание. Пазели момиченцето като зеницата на очите си и не го пускали никъде. Свикали нарочно събрание, за да му дадат име. Нарекли го Едайн.
— Ирландска кралица — промърмори Асгард.
— Наистина ли? — Тамплиерът му хвърли бърз поглед. — Това ли означава името? Странно. Няма никакви доказателства, че момичето е от ирландско потекло. Монахините са си измислили името. Разправят, че когато пораснала достатъчно, за да разбере въпроса, глупавите сестри я попитали откъде е дошла и тя отговорила: „От облаците“.
— От облаците? — В гласа на Асгард прозвуча искрена изненада.
— Сестрите се кълнат, че точно така е отговорила. — Игуменът въздъхна. — Трябва да призная, понякога имам чувството, че онези почтени жени са си загубили ума. Облаците са фантазия на малко момиче. Много сирачета измислят подобни истории, когато не се знае нищо за родителите им. Ясно е, че никое дете не може да си спомни къде се е родило. Според мен историите за момичето са смешни и глупави.