Единбургският майстор си наля още вино.
— Монахините са я нарекли светица — продължи той, след като си изтри устата, — за да изпреварят онези, които биха я нарекли другояче. Все пак е по-добре да я смятат за светица, отколкото за вещица, нали?
— Какво друго се знае за нея? — попита Асгард.
— Може да говори с животните. Да, знам какво си мислите сега, но има свидетели. Едайн се занимавала със сирачетата в манастира, грижела се за тях, възпитавала ги, учела ги. Един ден някакъв вол се откъснал от впряга си и се затичал право към група деца. Момичето застанало на пътя му и го успокоило, като му говорело. Накрая животното й позволило да го хване за единия рог и да го отведе.
Асгард се усмихна недоверчиво.
— Често съм виждал как укротяват коне и говеда. Не е чак толкова трудно, когато човек е свикнал да общува с животните и притежава известна сръчност.
— Сръчност? — Майсторът го погледна втренчено. — Казаха ми, че момичето само погледнало огромния вол, който тичал разярено срещу него, и той спрял. Спрял насред пътя като ударен с брадва! Един поглед — нищо повече, и волът спрял послушно и навел глава пред нея.
Асгард не отговори веднага.
— Според мен сестрите от „Сен Сюлпис“ правят чудеса от обикновени случки.
Майсторът поклати глава.
— Даже овчарите, които редовно ходят в манастира, разказват невероятни неща за нея. Например, че умеела да предава мисли. Естествено никой не смее да се закълне. Монахините мълчат като гроб, защото никой не иска да пристигне делегация от римски епископи. Обаче селяните, които работят в манастира, разказват, че тя умее да повика всеки човек, който й трябва. Повиканите чували тих глас в ухото си.
Асгард и друг път беше чувал за млади момичета, които укротявали диви животни. Цялото християнство почиташе символите на Светата дева и еднорога. Но тайнствен глас, на който всеки се подчинява? Това беше много по-интересно.
Не можа да устои и попита:
— А казаха ли ви дали е омагьосвала хора? Чувал съм, че такива девици омагьосвали хората, след като летели във въздуха и кацали по клоните на дъбове и върби. Чувал съм също, че умеели да накарат кокошките да не носят и кравите да не дават мляко. Всъщност, според мен най-важното е дали момичето умее да предсказва бъдещето.
Майсторът остави чашата си и го погледна право в очите.
— Суеверието е за незнаещите, братко Асгард. Нашият орден никога не е одобрявал наказването и изгарянето на жени, които притежават известни необясними способности. Ние не използваме думата „вещица“, а я предоставяме на тълпата. От друга страна, още не знаем много за законите на природата на божията земя. Ако вече сте били в Светите земи, сигурно знаете, че братството се опитва да разгадае божиите тайни — а те са предостатъчно, нали?
Слепоочията на Асгард запулсираха. Тези думи отново предизвикаха в сърцето му старата неловкост и челото му овлажня. Естествено майсторът знаеше, че той е живял на изток. Нали Саладин му беше създал слава, която щеше да му тежи до края на живота! Да, майсторът имаше право, братството на тамплиерите в Светите земи не се плашеше да търси божиите тайни. Дори сега не беше в състояние да се отърси окончателно от преживяния ужас.
Майсторът бе забелязал трепването му и вдигна едната си вежда.
— Стара рана — обясни бързо Асгард. — От последната обсада на Акр. Не ме оставя на мира. Но преди малко вие казахте, милорд, че имате онова, което търся.
Тамплиерът отново седна зад писалището.
— Значи е вярно, че вие, Дьо ла Герш, сте тук по поръчение на английския крал? За да научите повече за послушничката в „Сен Сюлпис“?
Асгард кимна.
— Тогава знайте, че след корабокрушение момичето е било похитено от банда шотландци, наричащи се Санах Дху. Бандата е на служба при някой си Константин от Лох Етив. Изпратиха човек с вестта, че лорд Константин желае тамплиерът, изпратен от крал Хенри, да иде при него и да откупи момичето. Шотландците знаят, че Хенри се интересува от послушничката, и очакват подобаващо висока сума. Много повече, отколкото би могъл да плати Уилям Лъвът, който разполага само с шотландското кралство, тоест няма почти никакви средства. Момичето е затворено в някаква крепост от другата страна на морския ръкав, на около петдесет мили оттук.
Асгард бавно остави чашата, опитвайки се да подреди мислите си.
— Защо не я доведат тук? Спокойно можем да им платим откупа от тази страна на морето.
— Искат петдесет златни крони.
Асгард подсвирна изненадано.
— Петдесет крони? Онзи тип е луд! Нямам толкова, а и Хенри никога няма да даде такава сума, за да задоволи любопитството си. Даже за светица или каквото и да е онова момиче.