Майсторът се извърна настрана.
— Ще изпратя с вас един паж. Шотландците на Константин произхождат от островите и са диви кучета. Сигурен съм, че при никакви условия няма да дойдат в Единбург, защото рискуват засада.
Асгард се надигна. В Лондон не му казаха нищо за това. Изведнъж се бе озовал между двама крале, които си съперничеха, освен това трябваше да защити интереса на ордена си. Какво искаха тамплиерите от жена, която всеки нормален човек би определил като вещица? В името на бога, каква нужда имаха братята му от жената, която трябваше да си остане в далечния манастир, за да не рискува да я изгорят на клада!
— На кого да я предам, като се върна? — осведоми се с привидна небрежност той. — На великия майстор на ордена, или на Уилям Лъва? А може би на краля, на когото се заклех да служа вярно — на Хенри Плантаженет?
Единбургският майстор на тамплиерския орден се изправи, сложи ръка на рамото на Асгард и го съпроводи до вратата.
— Намерете момичето и го доведете тук — нареди уверено той. — Дотогава всички въпроси ще са изяснени.
Магнус тичаше толкова бързо към обраслите с трева възвишения, че много пъти се спъна и едва не падна. Над страната беше паднала гъста мъгла, но той виждаше съвсем ясно яркото петно на върха на хълма. Беше абсолютно сигурен, че това е червеният копринен шал на Едайн.
За малко да се сблъска с една заровила се в земята свиня, която едва успя да го избегне — цялото му внимание беше съсредоточено върху цветното петно. Залаяха кучета, невидими фигури се развикаха, че в селото е проникнал чужденец.
Магнус присви очи и се опита да различи нещо в мъглата. Онова, което видя, в Шотландия се наричаше „село“. Жалко, западнало място, дори под милостивото було на мъглата.
Видя три постройки с плетени стени, замазани с глина, нещо, което приличаше на хамбар, и кошара от дебели стволове и сухи клони. Беше последвал голямата свиня през единствения вход.
След миг го заобиколиха дребни, набити мъже и жени с черни коси и очи, облечени в кравешки кожи. Лицата им, дори тези на жените, бяха покрити със сини шарки.
Когато я видя, сърцето му спря да бие. Едно младо момиче, доколкото можеше да прецени при тези подобни на джуджета хора, бе вързало на главата си червения шал на Едайн.
Магнус мушна ръка под наметката си и напипа дръжката на меча. Четирима или петима боси мъже бяха насочили копията си към него.
— Къде е момичето? — попита той на нормански френски и посочи жената с шала. Искаше да разбере къде е красивото русо момиче, което беше носило този шал.
Всички се обърнаха към младата жена, сякаш я виждаха за първи път. Мъжете с копията си размениха няколко думи на език, който Магнус никога не беше чувал.
Той се огледа и увереността го напусна. В групата имаше още две жени. Едната се беше накиприла със синята сватбена рокля, красиво избродирана на шията и ръкавите. Всъщност само с горната част. Полата беше облякла другата.
„Мъртва е“ — каза си отчаяно той. Шотландските джуджета са я убили и са й свалили дрехите!
Сякаш беше получил юмручен удар в корема. Последва го студен гняв. Нямаше да се примири, докато не отмъсти за убийството!
Отметна назад наметката и посегна към меча, но в този момент старият мъж, наметнат с козя кожа, се хвърли към него, заклати глава и диво размаха ръце.
„Момиче.“ Думата бе изречена на саксонски. Старецът се вкопчи в ръката на Магнус и посочи в срещуположна посока. „Момиче. Отива.“ Всички останали се развикаха един през друг.
Магнус спря и се огледа. Как да се разберат, след като той знаеше само няколко думи на саксонски! Очевидно старецът не беше по-добре от него. Двамата се гледаха, без да знаят откъде да започнат.
Едно беше ясно. Искаха да му кажат, че момичето си е отишло. Едайн не беше мъртва. Но не беше в селото.
Преди да се е отдал на облекчението, той отиде при младата жена и смъкна копринения шал от главата й. Мъжете и жените изръмжаха недоволно, но той се върна при стареца и мушна шала под носа му.
Шотландецът го погледна, вдигна изрисуваните в синьо ръце и преброи на пръсти. След това показа с жестове и звуци как галопират коне.
Магнус зарови пръсти в косата си. Какво означаваше това? Десет ездачи довели Едайн в селището, а после я отвели? Господи, колко му се искаше да повярва, че е още жива!
Старецът докосна коприната в ръката му и махна на младата жена със силно татуирано чипоносо лице. Тя сведе глава и плахо погледна рицаря изпод полуспуснати мигли.
Старецът вдигна ръце над главата си, затропа с крака и се завъртя в кръг, за да изобрази воин, един от ездачите, минали през селото. След минута спря и погледна Магнус с очакване.