Че се изяждат взаимно.
Когато влязоха в къщурката, той падна на колене. Отново се опита да извади меча, но крякащите стари лелки се вкопчиха в ръцете му. Силата им беше невероятна.
Старецът с татуираното лице влезе в стаята и острият му глас ги накара да млъкнат. Магнус вече лежеше по гръб. Четири възрастни жени бяха седнали на раменете и ръцете му, други три сваляха ботушите му. Искаше да се отбранява, но вождът даде знак на двама мъже да притиснат върховете на копията си в свивката на шията му, за да стои мирен.
Старецът се наведе над него и каза нещо, но Магнус не откри смисъл в думите му. Тогава шотландецът придърпа към себе си младото момиче със синя пола и сложи ръката му на рамото на воина, който стоеше наблизо. Тримата зачакаха напрегнато реакцията му.
— Дано господ изпрати всички ви в ада! — изрева Магнус, докато се опитваше да се освободи от жените. — Пуснете ме най-сетне, искам да се махна от това проклето място!
Старецът поклати глава. Магнус изпъшка и се отпусна на лакти. Лицата на воина и момичето бяха почти еднакви. Черните очи светеха като змийски.
Старецът се обърна и повика момичето с червения копринен шал. Сложи до него друг воин и показа двете двойки. Старите жени, наклякали по пода, засъскаха като разгневени змии и се заудряха по краката.
Магнус се надигна, без нито за миг да сваля ръката си от дръжката на меча. Мъжете и жените, отделени от вожда, бяха съвсем еднакви. Очевидно в този достоен за съжаление клан нямаше голяма разлика между ниските, силни мъже и ниските, силни жени.
Ето какво било! — каза си внезапно той. Най-сетне беше разбрал.
Цялото село беше едно семейство. Братя и сестри. Най-много братовчеди и братовчедки. Нищо чудно, че старите жени го бяха огледали и опипали като жертвено агне.
Възрастните очевидно нямаха намерение да го освободят. След няколко силни удара той се озова отново по гръб. Когато посегна към меча си, не го намери на мястото му. Нададе гневен вик и се надигна, но една от жените вдигна скъпоценната толедска стомана високо над главата си, докато другите сваляха наметката, ризата и панталона му.
Останалото беше едно безумие.
Първата, която се хвърли върху голото му тяло, беше младата жена с шала на Едайн. Въпреки милувките на ръцете и устата й той успя да свърши онова, което се искаше от него, само защото в решителния момент си представи Едайн и любовното им сливане. Тялото му веднага реагира.
Случващото се нямаше нищо общо с удоволствие или други чувства. То беше по-скоро война. Жената вдигна кожената си пола и го възседна. Задвижи се отгоре му с такава сила, че гневът му скоро отстъпи място на изумлението. Тези шотландки щяха да го уморят!
След като момичето получи, каквото искаше, жените му дадоха кратка почивка. Главата му беше празна. Знаеше само, че трябва да се изтръгне от ръцете им, да вземе меча си и да бяга. Тогава дойде следващата — сестрата със синята сватбена пола. Тя падна със стон на корема му и черните й плитки се развяха. Хвана го за ушите и жадно го зацелува.
Магнус изкрещя отчаяно. Имаше чувството, че се дави. Безброй ръце го притискаха отвсякъде. Трябваше да стане и да ги убие всичките. Не изпитваше съчувствие към жените, които искаха да смесят семето на червенокосото семейство Фицджулиън със своя дребен народ, макар че разбираше необходимостта от решителни действия.
Когато и последното момиче, онова със синия корсаж, го възседна и се задвижи напред-назад, Магнус простена измъчено. В гърдите му имаше само убийствена омраза. Надяваше се всяка от жените, които бяха злоупотребили с него, да е заченала, но между децата да няма нито едно момче.
Дано родят само момичета, повтаряше си злобно той. И всички да станат едри като баща му, с неговия необуздан темперамент. Момичета, които да израснат като червенокоси великанки с огромни крака, досущ приличащи на граф Найджъл Фицджулиън. Така им се падаше.
8
Валеше проливен дъжд, и то от няколко дни. Кръглата кула от другата страна на залива — една от многото, разпръснати в западната част на страната, — едва се различаваше зад плътната сребърносива мъгла.
Едайн никога не беше виждала толкова много дъжд наведнъж. Постоянните валежи разтревожиха даже децата, които бяха родени и израснали тук и всъщност трябваше да са свикнали с капризите на времето.
Цяла сутрин децата бяха тормозили жената на вожда и слугинята й, следобед опитаха късмета си при воините от клана, но скоро трябваше да се оттеглят с подвити опашки. В началото на вечерта и деветте деца — най-малкото беше почти бебе, а най-големите бяха на дванайсет; някои бяха червенокоси, други с катраненочерни коси, — се изсипаха в стаята на Едайн в кулата с надежда да намерят някой, който да ги забавлява.