Предишния ден Едайн им беше разказвала приказки, след това всички заедно изработиха кукли от прясна слама, която големите момчета бяха намерили при конете.
Всички участваха с въодушевление, даже момчетата харесаха идеята да изработят войници от слама. Каменната крепост, в която живееше семейството на вожда, беше препълнена с войници и членове на клана, липсваха и най-простите удобства, затова децата не намериха нито едно парченце плат, нито едно дървено топче, за да направят кукличките си по-красиви.
Днес — Едайн установи това още от пръв поглед — децата бяха повече от неспокойни. От сутринта се караха и се боричкаха, никой не можеше да ги усмири. Момичетата бяха дори по-буйни от момчетата. Едайн сложи малкия Дънкан в скута си, за да го предпази от Рори и Калън, които почти веднага се сбиха.
Беше й много трудно да успокои децата, които очевидно вземаха пример от баща си. Константин, вождът на клана Санах, се наливаше още от обяд и обичайното му лошо настроение вземаше застрашителни размери. Пратеникът от Единбург се бавеше и това го вбесяваше. Всички чуваха гневния му глас, а понякога и шум от чупещи се предмети, вероятно хвърлени по измъчената му жена. След поредния пристъп на ярост, придружен от пронизителен вик, едно от малките момиченца се разплака.
— Не бива така, трябва да си смела — опита се да я успокои Едайн и погледна с безпомощна усмивка към децата, които я бяха наобиколили. Бяха й казали, че Константин имал хубава, удобна къща в другия край на залива, но предпочитал тази брулена от ветровете крепост, където щял да се защитава по-успешно, ако кралят откаже да плати откупа.
Само бог знае, каза си Едайн, докато остави за малко бебето, за да избърше носа на плачещото момиче, какво ще се случи с тях, ако кралят изпрати войска да ги нападне. Кланът очевидно имаше нужда от солиден откуп. Мършавите деца имаха нужда от топли дрехи за зимата и още повече от обувки. Даже децата на Константин бяха облечени бедно.
Клановете от планините имаха странен начин на живот. Константин носеше червена вълнена туника и кожи, ботуши от тюленова кожа и златни накити. Жена му също беше облечена в сравнително хубави дрехи. Златните й гривни и брошки струваха цяло състояние. Незнайно откъде бяха набавили мека вълнена рокля за Едайн, обувки от еленова кожа и чифт ръкавели от злато и сребро. Освен това й бяха оставили дебелата синя наметка, сватбен подарък от Дьо Брийс.
Обаче децата бяха облечени като просячета. Странно защо това не смущаваше никого. Малките се мушеха като кучетата и котките между краката на възрастните и никой не им обръщаше внимание.
Стаята на Едайн беше високо в кулата и беше сравнително топла, но постоянно се пълнеше с дим и вътре не се виждаше почти нищо. Тя помоли едно от момчетата да свали за малко кожите от тесните прозорчета, за да се оттегли пушекът. Навън все още валеше като из ведро.
Едайн въздъхна и отново взе бебето в скута си.
— Разкажи ни приказката за Наос и Дейдре — помоли едно от момиченцата и опря лакти на коленете й.
Приказката за Наос, най-красивия и най-смелия между мъжете, и Дейдре, неговата любима със златна коса, беше харесала на децата и те не се уморяваха да я слушат. Вярно, последния път момчетата не можаха да дочакат края, а започнаха да се боричкат. Те предпочитаха историите за воина Макуъл и неговите героични шотландци.
Известно време играха с пръсти и шнурове, а когато най-сетне се успокоиха, Едайн започва да докосва ръка след ръка, докато пръстите на всички деца засияха в синьо.
В морето имаше достатъчно материал и процедурата беше съвсем проста. Децата се наредиха в кръг около нея и Едайн ги заплаши с всевъзможни наказания, ако не стоят мирно. Плъзгаше пръсти по ръчичките им, докато връхчетата им засияваха като сини пламъчета. Даже бебето в скута й седеше мирно и се взираше унесено в дебелите си пръстчета, които светеха като свещички. Накрая пъхна най-силно светещото пръстче в устата си.
Едайн го извади бързо, угаси пламъчето и отново го запали с помощта на собствения си показалец. Няколко момчета натъркаха лицата си, защото искаха и бузите и устните им да засветят, но не постигнаха нищо.
— Само от пръстите стават свещи — обясни Едайн. — Това си е наша тайна и не ви позволявам да казвате на никого.
Това им хареса.