„Горещ“, това беше точната дума.
В сърцето й внезапно се възцари спокойствие и прогони паническия страх. Тя седна на петите си, вдигна наметката си от пода и се загърна.
Той не биваше да изрича онези думи. Тя се усмихна облекчено. Очевидно у нея все още имаше сила, която я защитаваше, макар да беше загубила вяра. Не можеше да знае кога ще я завладее. Вождът на клана Санах сам бе поискал да го направи горещ и тя беше изпълнила желанието му.
Не беше сигурна какво я очакваше след случилото се. Ако се съдеше по изражението на лицето му, той беше готов да я убие. Ала не можеше да го направи, защото щеше да застраши откупа от крал Уилям.
Отдолу се чуха възбудените викове на воините, последвани от умолителния глас на съпругата му. Някой се изкачи по стълбата. В отвора се появи главата на един мъж от клана.
— Санах, той е съгласен да я откупи! — Мъжът се ухили до ушите. — Уилям Лъвът ни изпраща свой верен човек с парите. Погледни навън и ще видиш конниците под крепостта!
Константин се поколеба само секунда. Докуцука до най-близката бойница и подаде глава навън.
Очевадно онова, което видя, му хареса, защото забърза към стълбата и изчезна. Мъжът от клана едва успя да се отмести, за да му направи път. След минута отдолу прозвуча заповедническият глас на вожда, който свикваше клана си.
Едайн вдигна вълнената рокля от пода и също отиде до бойницата. Прилепи лице до хладната стена и погледна навън. Все още валеше, макар и доста по-слабо, отколкото през нощта и сутринта. Малката група конници, които препускаха по каменистия път, бяха нахлупили качулки на главите си, за да се пазят от дъжда. Само водачът им беше без наметка.
Причината беше очевидна. Грамадният рицар яздеше черен расов кон, юздите и сбруята бяха украсени с чисто сребро. Целият свят трябваше да види бялата наметка с големи червени кръстове на гърдите и гърба.
Едайн спря да диша.
Не беше очаквала такъв пратеник. Тамплиерът изглеждаше величествен и правеше добро впечатление — фигурата му беше наистина безупречна. Никога не беше виждала толкова внушителен мъж.
Рицарят носеше големия си шлем под мишница и дъждът беше залепил пшенично русата коса на главата му. С красиво извитите вежди и сериозните, непримиримо гледащи очи той приличаше на Архангел Михаил.
След тамплиера яздеше слуга с товарен кон. Ескортът зад него беше доста пъстър: петима войници и една едра фигура с мръсна наметка и протрити ботуши, която се влачеше най-отзад.
Едайн втренчи поглед във фигурата. Беше видяла как мъжът свали шпорите точно от тези ботуши и ги зарови заедно с бронята. Изхълца и притисна буза към студения камък.
Той беше гологлав, защото шлемът му беше станал жертва на морската буря. Качулката на скъпата наметка се отметна назад и разкри къдрава тъмночервена коса. А лицето му…
Едайн прехапа устни, за да не извика.
Прекрасното лице, чудната уста с цинична младежка усмивка. Как висяха раменете му под мократа наметка. Изглеждаше почти смешен, докато с мъка напредваше между камъните с протритите си ботуши. Какво търсеше в свитата на тамплиера? Всеки разбираше от пръв поглед, че Магнус Фицджулиън не беше обикновен войник.
Тогава се сети, че след корабокрушението той вече нямаше снаряжение, а вероятно нямаше и пари. Нищо, с което да си купи хляб и подслон. Съвсем сам в чуждата страна. Беше цяло чудо, че бе успял да опази меча си.
Със сигурност търсеше нея. Тя погледна към Константин и хората му, които тъкмо излизаха през портата, за да поздравят гостите. Магнус нямаше да я чуе, дори ако го беше повикала.
Притиснала буза към стената, тя си помисли, че вече никой и нищо не можеше да ги раздели. Все едно какво щеше да се случи оттук нататък.
Никога, закле се Едайн. Тя нямаше да го допусне.
9
Уилям Лъвът, кралят на Шотландия, излезе от голямото медно ведро, в което се беше окъпал.
Преди младите слугини да го увият в големите ленени кърпи, всички, които се бяха събрали в кралската баня — норманският правен съветник Фицгамлин, приближеният Фицалън, рицарите от кралската гвардия и дузина наклякали покрай стените шотландци от планините, — можаха да видят добре оформеното голо тяло на суверена си. Кралят го правеше нарочно. Струваше му се уместно от време на време да показва на поданиците си, че владетелят им изглежда впечатляващо и царствено и без дрехи.
Лъвът беше едър и силен, тялото му осеяно с белези, които го отличаваха като добър воин и достоен наследник на брат му Малкълм. Отблъсна момичетата и с удоволствие се почеса навсякъде, съзнавайки, че няколко дузини чифта очи следяха всяко негово движение. После вдигна силните си ръце над главата и разтегна мускулестото тяло.