Или в предстоящата война. Фицгамлин даде знак, че иска да говори.
— Епископът на Абърдийн — започна той — е разпитал почтените монахини и е узнал къде се намира момичето в момента, така ли е?
Уилям нареди на слугата да поднесе на гостите студено печено. След банята винаги огладняваше.
— За съжаление епископът не е научил най-важното. Абатиса Клотилда му се оплакала със силни думи, че някой си Айво дьо Брийс, васал на Честърския граф — той се обърна към правния си съветник, — впрочем той се е заселил незаконно в Уигън и аз ви моля да си отбележите това, Фицгамлин, — та този Дьо Брийс харесал момичето и го измъкнал от „Сен Сюлпис“. Обаче я изпуснал и сега малката е в ръцете на Константин, вожд на клана Санах, който живее в Лох Етив. Вождът ми изпрати вест, в която заявява, че е готов да я предостави на своя монарх и истински суверен срещу добра сума.
Двамата мъже се приведоха напред.
— Санах се е заклел да ви служи, милорд, и… — започна възбудено хофмайсторът, но Уилям го прекъсна с нетърпелив жест.
— Няма нищо, Фицалън, готов съм да платя. Между шотландци не се счита за нечестно да платиш откуп. Точно обратното, искането на откуп е умна и справедлива постъпка. Освен това Санах е роднина с най-малката ми сестра по женска линия. Сумата не е много висока. Или поне не е обидно висока.
— Не е ли възможно да се намеси църквата? — осмели се да възрази Фицгамлин.
Кралят енергично поклати глава.
— Няма да се пазарим, Фицгамлин. Епископите на Абърдийн и Единбург ме увериха, че църквата не се интересува от златната прорицателка.
Поне не докато кралят не го желае, поправи го мислено Фицгамлин. Трябваше да признае, че случващото се беше потресаващо за всеки нормален норманин. Двама крале се надпреварваха да заловят едно момиче, което уж притежаваше магически сили. Шотландският крал очевидно беше забравил, че правният му съветник връчи на тамплиера Дьо ла Герш писмено разрешение да търси момичето за английския му съперник. Сега не беше време да му го напомни. Уилям не криеше намерението си да започне нова война за граничните области — война, която се благоприятстваше от обстоятелството, че Хенри Плантаженет вече не беше силен млад мъж и непрекъснато се караше със синовете си.
Фицгамлин не можеше да се отърси от чувството, че е завладян от безумна келтска магия. Как другояче би могло да се обясни, че тук са се събрали възрастни мъже и най-сериозно разсъждават за пророческите способности на някакво си момиче, което можело да предсказва изхода на битката? Или кога ще падне обсадената крепост. Или даже дали владетелят ще се задържи на трона или не. В името на Божията майка, нима Лъвът наистина вярваше в това!
Фицгамлин въздъхна и наведе глава. Ако кралят наистина вярваше в подобни глупости, значи ги чакаха лоши времена.
Беше престанало да вали, когато колоната, водена от Асгард дьо ла Герш, възседнал черния расов жребец, напусна Лох Етив. Кръглата каменна кула на Константин и двойникът й от другата страна на залива бързо избледняха в далечината.
Едайн не можеше да мисли за нищо друго, освен за Магнус, който вървеше в края на колоната с пешаците и не я изпускаше от очи. Ала не смееше да се обърне, защото тамплиерът яздеше редом с нея и постоянно й говореше.
Беше впечатлена от безогледната упоритост, с която красивият тамплиер с дълги руси коси беше преговарял с шотландския вожд за откупа. Едновременно с това беше разбрала, че рицарят криеше нещо дълбоко в сърцето си — някаква тъмна сянка, една голяма самота.
Отговорите й бяха колкото може по-кратки и тя през цялото време държеше главата си сведена. Опасяваше се, че той ще заподозре причината — това в никакъв случай не беше момичешка плахост.
Тайно в себе си проклинаше тамплиера, защото й пречеше да мисли за Магнус, макар че физически усещаше гнева му. Много искаше да узнае как е стигнал дотук и как е попаднал в отряда на тамплиера, който я търсеше. Щом оставеше свобода на мислите си и си представеше как се бяха любили на брега на потока след корабокрушението, я изпълваше приятна топлина.
Какво жестоко мъчение беше да усеща любимия близо до себе си и да се прави, че не го познава. Той трябваше да язди редом с нея, не тамплиерът! Непрекъснато усещаше погледите му в гърба си.
Света майко божия, възможно ли беше той да мисли за същото, за което мислеше тя? Как се прегръщаха и целуваха, как се сляха в онази обляна от слънце падинка на брега на потока и как заедно се понесоха към висините. Как станаха едно, напълно забравили света и всичко земно.