Онова, което бяха преживели в светлата магия на страстта, беше несравнимо и поразяващо. Тя беше сигурна, че той никога не е преживявал подобно нещо, макар че не й го беше казал. И с нея беше същото.
— Слънцето изгря — отбеляза тамплиерът до нея.
Бяха изкачили билото на планината. Долините на западното плато и насеченото крайбрежие на морето бяха потопени в слънчеви лъчи. Последните облаци се оттегляха на изток и небето над тях изведнъж стана ослепително синьо. Пътят пред тях се губеше в тъмна гора.
— Трябва да прекосим гората, за да стигнем в Единбург — обясни тамплиерът. — Но първо ще си починем и ще се погрижим за конете.
Той извика нещо на хората си и само след минути конете вече пасяха оскъдната трева. Мъжете наредиха камъни в кръг и насядаха. Бяха избрали място, откъдето се разкриваше прекрасна гледка към морето. Нахраниха се с пушена риба и хляб от запасите на Константин.
Едайн седна толкова близо до войниците от ескорта, колкото можеше да рискува. Наблюдаваше ги крадешком, докато ядяха и после полегнаха в коравата зимна трева. Магнус, най-едрият и най-силният между тях, трябваше да отвори бъчвичката с бира. Веднага си личеше, че той и още един от войниците бяха изпаднали в нужда рицари без коне, които се бяха наели като пешаци, за да получат малко пари.
— За вожда от Санах вие бяхте подарък от небето, мадмоазел — заговори с усмивка тамплиерът. — Пазарлъкът ни продължи необичайно дълго. — Той й подаде парче херинга, стоплена на огъня и увита в листа. — Можем ли да вярваме на Константин? Доколкото разбрах, някакъв достоен за презрение васал на граф Честър ви отвлякъл от манастира, после сте претърпели корабокрушение и Константин ви е намерил.
— Намерил ме бил!
Божичко, какви лъжи беше наговорил вождът! Той ги бе проследил след излизането от водата. Нали й се беше похвалил, че е чакал с воините си в гората двамата да заспят и че е видял всичко, всичко, което се беше случило между нея и Магнус.
Когато Едайн се събуди и отиде да вземе дрехите си от брега на потока, шотландците се нахвърлиха върху нея като глутница зверове, вързаха я, метнаха я на гърба на един кон и я откараха в кулата.
Трябваше да каже истината на тамплиера.
— Не ме е намерил. Вождът на Санах лъже.
Засега това беше достатъчно. Тамплиерът я бе измъкнал от лапите на жестокия шотландец, но и той имаше своите тайни. Все още не й казваше къде смята да я отведе. Пътят, по който вървяха, беше за Единбург. В крепостта беше чула слухове, че откупът за нея щял да бъде платен от самия шотландски крал. Нямаше намерение да разкрие истината на спасителя си, без да знае какви са плановете му.
Очите й отново потърсиха групата на наемниците. Магнус беше отворил бъчвичката с бира и я подаваше на другарите си. Само да можеше да поговори с него! Той със сигурност нямаше намерение да остане бездеен. Естествено тя предпочиташе да избяга в гората с прекрасния млад рицар, на когото се беше отдала, вместо да продължи към Единбург със сериозния тамплиер, който вероятно възнамеряваше да я предаде на Шотландския крал като пленница. Ала безмълвните сигнали на Магнус бяха еднозначни: никой не биваше да разбере, че двамата се познават.
След като всички се нахраниха, Магнус помогна на Едо, другия беден рицар, който служеше на тамплиера като сержант, да угаси огъня и да събере конете.
— Хубав кон — установи Едо, докато водеше расовия жребец при пажа на тамплиера, и одобрително плесна животното по хълбока. — Вероятно е от сарацинска кобила.
Магнус кимна. Пажът пое жребеца, за да го оседлае. Великолепен боен кон, силен и издръжлив, способен да понесе и най-тежкото сражение. Достатъчно бърз и благодарение на арабската си кръв способен да остави всички други зад себе си.
Това наблюдение породи в ума му идея.
Колоната много скоро навлезе в гората. По указание на тамплиера не спазваха строг ред. Разговорите замлъкнаха. Магнус не изпускаше от очи момичето. Не се насищаше да я гледа. Единствената мисъл в главата му беше как да организира бягството им.
Ноемврийският вятър свиреше между дърветата. Мрачната гора напомняше за древни приказки за горски духове, гномове и великани, но и за всички други страшни неща, които можеха да им се случат. Вълци, мечки, разбойници.
Магнус отметна глава назад и погледна към върховете на дърветата. Последните кафяви листа се отронваха от короните. Тук, на шотландското високо плато, дърветата доживяваха до дълбока старост. Някои от тях и днес се смятаха за свещени — дъбове, ясени, букове, а в някои части на страната и смърчове. Едо заповяда на стрелците да приготвят лъковете си, а на другите да извадят мечовете и копията.