Въпреки това Едайн изпита нещо като омраза.
Рицарят отведе изтощеното животно между дърветата, слезе и върза юздите за един висящ клон. Конят покорно сведе глава и започна да пасе сухата трева.
Магнус свали Едайн от гърба на коня, отнесе я до близкото дърво и я положи върху опадалите листа. Треперейки с цялото си тяло, тя проследи как той свали наметката си и измъкна ризата от колана. Трябваше да го спре. Изправи се и проговори осъдително:
— Можеше да убиеш и двама ни.
— Никога! — Той се ухили. — Достатъчно добър ездач съм, за да си го позволя. — Седна до нея и посегна към наметката й. — Ти си една малка страхливка. Нищо чудно, като се има предвид, че си прекарала целия си живот в манастира.
Беше й ясно какво искаше той. Въпреки тръпките, които я полазиха при вида на разголените му гърди, и жизнеността, която излъчваше след победата си над буйния жребец, тя започна да протестира и понечи да го отблъсне.
— Какво ще стане, ако тамплиерът се е събудил и е тръгнал да ни търси?
Той я привлече отново към себе си.
— Имаме достатъчно време. — Пръстите му се заровиха в косата й, сякаш за да я срешат. Сведе глава и горещи, жадни целувки покриха устата й, шията и накрая роклята над гърдите й.
Когато чу тихия й стон, той зашепна страстно:
— Само да знаеш колко пъти съм мечтал да те държа отново в обятията си. Не можех да мисля за нищо друго. Цял ден дишах праха от коня на високоблагородния тамплиер и твоето тлъсто пони и си представях как лежиш до мен гола, ослепително красива. Във всяка секунда копнеех да те усещам, да те милвам! — Той я целуна отново и продължи с устни до нейните: — Подобни мисли — мислите за теб — могат да подлудят всеки мъж! Господи, колко силно те желая!
Той отблъсна ръцете й, за да отвори наметката. Бялата котка, която се беше настанила удобно в скута й, изфуча разярено. Магнус се стресна и я изгледа унищожително.
— Проклетото зверче! Как си могла да я вземеш със себе си!
Метна животинчето в храстите, развърза наметката с треперещи от нетърпение пръсти и вдигна роклята й до талията, за да се настани между голите й крака.
— Магнус — изохка шокирано Едайн.
Беше лудост, но тя не можеше да го спре. Искрата беше прескочила и нея. Устата му завладя нейната и заглуши стона й, когато той нетърпеливо си проби път навътре.
Любиха се необуздано, също толкова устремно, както бе овладял бойния кон на тамплиера. Ала Едайн не можа да го последва веднага в тази изблик на страст.
Нежни и в същото време парещи целувки покриха лицето й, докато се извиваше под него. Ръцете й обхванаха раменете му и тялото й се задвижи.
— Моята прекрасна златна магьосница — изпъшка той. — Искам да те завладея, да те направя моя пленница, да те погълна… искам всичко от теб!
Това беше жаден, граничещ с лудост акт на сливане… почти животински. Едайн имаше чувството, че няма да го понесе, но постепенно се остави на настойчивия, див ритъм.
Когато той отвори корсажа на роклята й и захапа гърдите й, тя простена от засилващо се удоволствие. Когато заби зъби в рамото му, той също простена и това увеличи насладата й.
Този път беше съвсем различно. Нямаше нищо общо с мекия полет към златните звезди. Бърз, страстен, почти ожесточен акт, придружен от миризмата на суха трева, пот и коне. Едайн имаше чувството, че живото й тяло изгаря в пламъците на страстта. От тях нямаше да остане нищо, освен купчинка пепел!
Онова, което ги тласна един към друг на сребърната полянка, беше силна жажда и плътско желание, но то имаше нещо общо и с любовта. Дивият, пламтящ от страст любовник, който владееше тялото й, стана част от нея — и тя от него.
Скоро след това той нададе гърлен вик и рухна върху нея в същия момент, когато и тя стигна до върха на екстаза. Треперещ, облян в пот, той остана да лежи върху нея, поемайки тежко дъх.
Едайн плъзна език по подутите си устни. Чувстваше се изтощена до крайност, изстискана, потна почти колкото него. И също така доволна и вътрешно ликуваща.
— Света дево, как съм могъл да живея без теб? — Устата му потърси меката вдлъбнатинка между шията и рамото. — Едайн… Едайн… — повтори той, — как ще живея оттук нататък? Ти наистина си магьосница. На света няма друга жена, която би могла да се сравни с теб!
Тя погледна над рамото му. Бялата котка седеше недалече от тях на сухо местенце и ближеше лапичките си.
— Не съм магьосница — отвърна дрезгаво тя.
— Не си ли? — Той се опря на лакти, за да я погледне в лицето. — Защо тогава казваш и правиш неща, които никой не разбира? — Приглади влажните й коси и продължи: — Защо нарече бездомната котка по име и заяви, че ти е роднина?