Едайн устреми поглед в далечината.
— Аз… понякога не знам какво ще кажа в следващата минута. Само когато вътрешният глас ми шепне нещо… — Тя поклати безпомощно глава. — Не мога да го обясня. Някои неща се явяват в главата ми съвсем внезапно.
Той я погледа известно време мълчаливо, после се претърколи настрана и вдигна панталона си.
— Значи идеята да насочиш кораба към плитчината, за да закъснеем и да не ни нападнат, също се яви внезапно в главата ти?
— Да. — Едайн се надигна. Бурята на страстта, която я носеше до преди минута, беше утихнала. Чувстваше се уморена, главата я понаболяваше. Затвори корсажа на роклята и приглади полите си.
Чу въздишката му и го погледна. Той зарови пръсти в разбърканата червена коса.
— Велики боже, каква странна история! Сигурно никой в Честър няма да повярва.
Лицето му беше в сянка, но широките рамене и меките 4 червени къдрици улавяха лунните лъчи. Младият рицар беше силен и красив. Едайн неволно си представи как се бяха любили и потрепери от блаженство.
— Когато те заведа при моя васален господар граф Честър — обясни той, — трябва да му разкажеш историята колкото е възможно по-разбираемо. Трябва да отговарям за два кораба и за два екипажа. Разбираш ли? Ти си единствената ми свидетелка.
В последвалото мълчание котката се промъкна до тях и потри глава в рамото на Едайн. Младата жена я сложи в скута си. Внезапно, с непоколебима увереност тя съзна, че светът й се бе променил завинаги. И то не към добро.
Събра сили и попита тихо:
— Искаш да ме заведеш при господаря си, за да докажа невинността ти за загубата на корабите и моряците?
Той стана и отиде да вземе жакета си. Когато се върна при нея, беше облечен, стегнат, с окачен на колана меч.
— Трябва да ми вярваш — отговори той. — Ще те защитавам с живота си. Аз… това пътуване като събирач на данъците още от самото начало беше прокълнато! Но историята е дълга. — Магнус си припомни вечерта, когато се напи с французите и изгуби цялата си награда от турнира. За всичко бяха виновни проклетото пиянство и жалкото му самохвалство. — В името на бога! — изпъшка той. — Става въпрос за честта ми — за честта на семейството ми! Трябва да я опазя!
Едайн се надигна с котката в ръка. Гласът й прозвуча още по-тихо:
— Това ли е причината, поради която не се върна в Честър, а се нае на служба при тамплиера? Знаел си, че той тръгва да ме търси, нали? Искал си да ме намериш, за да ме отведеш в Честър?
Нещо в гласа й го накара да я погледне по-внимателно.
— Да… горе-долу така беше.
Какво й става? — запита се изненадано той. В смарагдовите очи заблестя нещо, което подозрително приличаше на сълзи. В името на светците, тя нямаше никакви причини да плаче!
Аз съм луд по нея, призна Магнус. Никоя друга жена не го беше завладявала така. Когато не беше с нея, не бе способен да мисли за нищо друго, освен за близостта й. Но тя, сирачето от някакъв жалък манастир на северния бряг, в никакъв случай не можеше да очаква от него повече, отколкото беше получила досега. Никога не бе казал думата „любов“, внимаваше да не се изпусне. Макар че й бе отнел невинността и това го правеше неин длъжник.
Е, това беше просто едно малко недоразумение, или не? Беше глупаво от негова страна да я сметне за наложница на Дьо Брийс.
— Не се страхувай, аз ще се грижа за теб — каза той, за да я успокои. — Винаги ще ти помагам. Не бива да се опасяваш, че ще те изоставя. Когато разкажеш всичко на графа и го убедиш в невинността ми, ще те настаня в някой манастир в града, ако желаеш.
— Искаш да се върна в манастир? — извика невярващо тя. — След всичко, което стана между нас? Аз спах с мъж, а това е най-големият грях в очите на църквата. Да не мислиш, че ще ме приемат такава?
Той я изгледа мрачно.
— Не е нужно да си девствена, за да се върнеш при монахините. Много добре знаеш. Ако се разкаеш…
— Да се разкая? — Викът й стресна котката, която скочи на земята. — Наистина ли смяташ, че трябва да поема вината за нещо, което ти ми стори? — Обърна му гръб и се отдалечи от него. — Вече съжалявам, че те срещнах! — извика тя през рамо. — Кълна се в името на всемогъщия небесен отец, че няма да се разкая за нещо, което не съм сторила! Не… по-скоро ще разкажа на епископа, че ти ме прелъсти коварно, мен, невинната послушница от „Сен Сюлпис“!
Магнус я зяпна изумено.
Беше прелъстил послушница! По дяволите, това беше повече, отколкото можеше да понесе. Това беше най-лошото, което можеше да му се случи. Тя твърдеше, че ще го наклевети пред епископа? Сигурно не говореше сериозно.