В дългите нощи тя лежеше будна и се измъчваше със спомени за ужасната си грешка. Защо беше толкова наивна да му повярва? Опасяваше се, че ще я държат до края на живота й в оскъдно обзаведените, хладни и неуютни помещения в резиденцията на тамплиерите, докато остарее и побелее. И непрекъснато ще я разпитват.
Господи, какви въпроси!
Още първия път й бе станало ясно, че събранието от тамплиерски рицари с късо отрязани коси и бели наметки с червени кръстове изпитваше нездрав интерес към всичко, свързано с магия, тъмно изкуство и предсказване на бъдещето. Особено ги интересуваха старинните келтски обичаи в Шотландия. От разпитите беше разбрала, че рицарите очакваха да изпълнява същите номера като магьосниците от Ориента, от Светите земи. Бяха повече от разочаровани, когато тя не отговори на очакванията им. Главният майстор обаче беше убеден, че Едайн рано или късно ще изпълни, каквото се искаше от нея. Трябваше само да я притисне до стената.
Можете ли да се вдигнете във въздуха? — попитаха я при един разпит.
Тя не разбра какво искаха и когато й обясниха, учудването й нямаше граници. Дори магьосниците нямаха нужда от подобни номера.
Тамплиерът, който беше втори по ранг, наричан от братята игумен, поиска да знае дали пленницата разбира езика на птиците и на други животни.
Едайн дълго беше мислила за това. Все пак отговори с не. Не разбираше езика на птиците. Или поне не така, както се очакваше от нея.
Докато стоеше до прозореца, я обзе мрачно предчувствие. „Покажете ни открито способностите си и не се страхувайте“ — окуражаваше я игуменът.
Ала скритата светлина в очите му намекна, че любопитството беше по-силно от търпението и лесно можеше да избие в насилствени действия.
Едайн обърна гръб на прозореца.
Отначало всички бяха много любезни с нея и тя сметна, че няма от какво да се страхува. Поне тамплиерите не я унижаваха и никой не беше поискал да я насили, както беше сторил Магнус. След дългото пътуване с Асгард дьо ла Герш от Лох Етив тя изпита облекчение, когато пристигнаха в това чисто, сигурно място. Отначало монашеското ежедневие на толкова много въоръжени рицари й се стори странно, но междувременно песнопенията на братята придружаваха деня й като успокояваща сребърна нишка. Животът в резиденцията беше прост, набожен, да, дори приятен, както беше свикнала в манастира. След всички лишения и страхове, които беше преживяла в шотландските планини, тя изпитваше успокояващото чувство, че нивите и градините наоколо дават достатъчно месо, зеленчуци, мляко и зърно. Всеки ден очакваше с нетърпение ястията, които й сервираха мълчаливи слуги.
Бяха й обяснили, че са я довели тук, за да си почине от пътуването. Но не й казаха какво я очаква след това.
Първата вечер след пристигането й я заведоха в голямо каменно помещение, където димеше вана. Дадоха й калъпче жълт сапун и тя се изми от глава до пети. Донесоха й чисти дрехи от бяла вълна, които й напомняха за монашеската одежда. Имаше също ленено бельо и кожени обувки — бяха й малко големи, но удобни. За косата беше приготвена кафява кърпа.
Оттогава носеше тези дрехи. Сваляше кърпата от главата си само в кръглата зала. Някой, доколкото си спомняше, самият главен майстор, беше заявил, че прорицателките са известни с красивите си коси. Затова при всеки разпит трябваше да разпуска косата си. Освен това и даваха трикрако столче, за да седне пред рицарите. Вероятно то също беше част от принадлежностите на прорицателките.
В началото Едайн се надяваше, че ще успее да ги убеди в неспособността си да прави магии. Тя не беше надарена със свръхестествени сили. Беше убедена, че всичко, което други хора твърдяха, че са виждали, е било само зрителна измама. Че са се получили недоразумения. Досега тези обяснения винаги бяха постигали успех.
Тя търсеше лицето на Асгард дьо ла Герш сред дългата редица тамплиери и всеки път откриваше в очите му съчувствен блясък.
Постепенно тези събрания започнаха да я безпокоят. Безкрайните въпроси бяха мъчителни. Чувстваше се принудена да се защитава. Смяташе, че най-добрата защита е да подчертава невинността си и да отрича всичко.
За съжаление не можеше да се отърве от усещането, че между тамплиерите имаше немалко, които търпеливо чакаха момента да прибегнат до принуда, за да й изтръгнат признания.
Едайн прехапа устни и тръгна да обикаля стаята.
Исусе и Мария, каква всъщност беше истината? Как можеше да обясни онзи тайнствен глас, който винаги я беше придружавал? Самата тя не знаеше откъде идваше и кога се появяваше.
Каква ти сила! Най-лошото беше, че тя нямаше власт над своя вътрешен глас.