В ключалката се завъртя ключ и тя се обърна рязко, ала въздъхна облекчено при появата на Асгард дьо ла Герш, който като всяка вечер щеше да я заведе на събранието.
Веднага й стана ясно, че нещо го измъчваше. Подобно на другите братя и той носеше меки кожени ботуши и туниката с червения кръст. Поради хладното, влажно време, което проникваше през каменните стени на резиденцията, беше покрил главата си с кожена шапка. Както винаги русата коса беше грижливо сресана, одеждите му бяха безупречно чисти. Нищо не нарушаваше красивата гледка, но Едайн вече го познаваше добре и умееше да тълкува всяка тънка бръчица около очите му. Нещо не беше наред.
Когато той падна на колене пред нея, взе ръката й и целуна хладните пръсти, тя се разтрепери. Понечи да отдръпне ръката си, но той не я пусна. Коленете й омекнаха. Жестът беше нежен, почти интимен и напълно неочакван. Поличба ли беше това? Знак, че ще се случи нещо лошо?
— Позволете, мадмоазел — произнесе рицарят дрезгаво.
Преди Едайн да е успяла да отговори, той я привлече към себе си и развърза връзките на корсажа й. Наведе се и притисна лице и устни до топлата кожа на гърдите й. Пое дълбоко дъх и замря.
— Желая ви — простена той. — Искам ви. Не мога другояче.
Минаха само секунди, но те бяха цяла вечност за Едайн.
Той остана на колене, ръцете му вкопчени в тънката й талия, устните върху меката кожа на гърдите, за да се насладят на топлината им.
Едайн беше вцепенена от страх. Не знаеше как да реагира. Тамплиерите и братята им от ордена на хоспиталиерите бяха известни с добродетелността си. Тук, в резиденцията в Единбург, тя винаги се хранеше отделно и се молеше сама. Само някои тамплиери говореха с нея. Когато се срещаха, повечето свеждаха глави. Атмосферата беше като в мъжки манастир. Едайн знаеше, че ако у някого се събудеше плътска страст, щяха да обвинят нея, макар да беше невинна. Особено у съвършен рицар, какъвто беше Дьо ла Герш.
Стисна здраво зъби и остана неподвижна.
След малко рицарят се отпусна. Разтърси глава, за да прогони непозволените мисли, и бавно се изправи. Тя очакваше да каже нещо за изблика си, но той само тихо я помоли да оправи дрехите си и да разпусне косата си.
Очевидно от нея се очакваше да се държи така, сякаш нищо не се беше случило. Мина доста време, преди да си възвърне дар слово.
— Трябва ли… пак ли отиваме в залата?
Той кимна.
С изключение на неочаквания изблик на страст, така нетипичен за Дьо ла Герш, всичко вървеше в обичайните релси. Едайн свали кафявата кърпа и разплете плитките си. Мислите й бяха в хаос, беше напълно объркана. Един ден разпитите щяха да свършат и какво я очакваше тогава? Може би тамплиерите щяха да я предадат на крал Уилям — все пак той беше платил откуп за нея.
Нещо трябва да се случи, каза си тя, докато връзваше корсажа си. Все още усещаше устните на Асгард дьо ла Герш върху кожата си. Пръстите й трепереха така силно, че едва се справи с шнуровете.
Защо беше избухнал така? Каза, че я желае. Не, това беше невъзможно. Тя трябваше да го предотврати. И да положи всички усилия, за да се измъкне от този затвор. Защото това си беше затвор, макар че приличаше на манастир.
Тамплиерът отвори вратата. Бялата котка, на която също беше омръзнало да стои в тясното помещение, изскочи в коридора. Когато заслизаха по стълбата, вече беше изчезнала.
Залата за събрания се намираше под кръглата тамплиерска църква. Кръглите църкви с олтар в средата, където капеланът четеше месата, заобиколен от молещите се братя, бяха характерни за тамплиерите по целия свят.
Стълбите бяха осветени от димящи свещи, поставени в метални свещници по стените. Зад залата за събрания се виждаха тъмните сенки на криптата.
Котката вече знаеше пътя. Едайн забърза след нея, стараейки се да не се допира до Асгард дьо ла Герш. Когато той отвори вратата, бялото коте мина важно през прага и влезе първо в препълненото помещение.
Без да се огледа, сякаш знаеше кой е търсеният човек, котката скочи в скута на монах в кафяво расо. Той я улови, огледа внимателно пръстена на ухото й и помилва главата й, сякаш бяха стари познати.
В залата имаше петдесетина тамплиери. Всички устремиха погледи към Едайн, която влезе с Дьо ла Герш. Главният майстор, застанал до монаха в кафявото расо, носеше островърха шапка, която покриваше лицето му и имаше тесни отвори за очите и устата.
Едайн и преди беше виждала майстора в тази маска. Никой не считаше за нужно да й обясни защо най-важният човек в ордена се появяваше с маска в подземната зала. Предполагаше, че е част от ритуал, започнал, преди да я повикат.
— Много е красива — проговори с дълбок глас непознатият монах и се поклони пред нея, без да изпуска котката от ръцете си.