Младата жена се взираше като омагьосана в устните му. Той говореше за нея! В подземната зала отново се понесе шепот, който ставаше все по-шумен и накрая отекна в главата й като гръм. Тя протегна ръка, но улови празното пространство.
Едайн, принцесата на Ълстър от старите песни, изпълнявани от „Филидите“.
Едайн, богинята, отвлечена от богохулника Мидир.
Тя не можеше да обясни откъде знаеше всичко това, но го знаеше.
Шепотът на тамплиерите се удари в каменния свод. Залата се завъртя около нея. Котката измяука жално.
Пред очите й причерня. Нещо ужасно беше в ход. Стомахът й се разбунтува и тя усети солен вкус в устата си.
Много отдалеч дойде гласът на главния майстор, който каза:
— Значи тя принадлежи към Туата да Данаан? Сигурен ли сте?
Гласът на монаха заглуши мяукането на котката.
— Да, тя принадлежи към една превъзходна раса, към народа на богинята Дану. Името й подхожда. Когато дошло моето племе и победило Туата де Данаан, те се оттеглили в планините при каменните гробници и кръгове. Защото били големи магьосници.
Магьосници!
Това беше последната дума, която Едайн чу. Асгард дьо ла Герш се втурна към нея през навалицата, за да я подкрепи.
Но тя вече бе загубила съзнание.
12
Вдовицата на селянина стоеше на прага на къщата си и наблюдаваше Магнус, който цепеше дърва.
Преди малко заваля — слаб, ситен дъждец, който сякаш беше част от пейзажа. Вдовицата стоеше под навеса и гледаше как той поставя пъновете върху дръвника и ги разсича с брадвата. Почти зелените дърва се разпадаха лениво и двете части оставаха да лежат в размекнатата земя около дръвника.
Без да вдигне глава, той знаеше, че вдовицата не бе особено впечатлена.
— Как ще поддържам огъня — извика му тя, — като пускате сухите дърва в калта? По-добре направо да ги натопя в езерото.
Магнус изръмжа нещо неразбрано.
Беше гол до кръста. Съблече се, преди да се заеме с дървата, и гледката запали светлинки в очите на вдовицата. Засилващият се дъжд охлаждаше приятно запотения му гръб. Чакаха го още много дърва. Липсва ми сръчност, каза си горчиво той, но ще я компенсирам с физическа сила.
За да го нахрани, вдовицата беше поискала от него и да издои кравата, но много скоро установи, че непознатият никога не беше виждал отблизо обор и крави. Затова възложи тази задача на ленивия си син и изпрати Магнус да събере нарязаните дърва и да ги нареди под навеса. Работа, която беше по-подходяща за магаре, но той я прие, без да мърмори, и заслужи одобрението и с усърдието си. Сега трябваше да нацепи дърва за огъня.
Вдовицата е приятна жена, мислеше той, докато я оглеждаше скритом. Все още млада, с големи гърди, тънка талия и блещукащи черни очи, които го измериха от глава до пети веднага щом влезе в имота й. Още преди да е казал дума, тя знаеше какво щеше да й поиска.
Не беше ял нищо от миналата вечер, когато помогна на един пастир да намери загубена крава и теленцето й в гъсталаците край реката. Възнаграждението му беше половината от хагиса на пастира.
При спомена за последното ядене Магнус с горчива усмивка се запита дали пък не беше по-смело да умре от глад, вместо още веднъж да се нахрани с гранясалата овесена каша, сварена в овче шкембе. За щастие, докато вървеше безцелно под дъжда, се натъкна на къщата на вдовицата, която след щателен оглед му обеща хляб, бира и дори парче сирене.
Той се наведе за поредното дърво и го сложи на дръвника. Вече беше натрупал голяма купчина тънко нацепени дърва, но перспективата да получи сирене го накара да напрегне сили, за да си го заслужи.
Надеждата му да стигне без почивка до Единбург бързо гаснеше. Ако не се хранеше редовно, нямаше да издържи дълго. Беше дяволски трудно да пътува съвсем без пари, а той не притежаваше нито една дребна монета. Нямаше и нито една ценност, която би могъл да замени, освен меча си.
През изминалите дни отношението му към крадците, просяците, циганите и всички гладни хора, които ходеха пеш и към които доскоро се беше отнасял с презрителна надменност, беше претърпяло коренна промяна. Колко различен беше светът, когато го гледаше от гърба на величествения боен кон!
А сега? — запита се той, вземайки следващото дърво. — Какво съм аз сега?
Сър Магнус Фицджулиън, галантният поет, завладяващият, несравним трубадур, очаровал всички красиви английски дами в двора на граф Честър, се надяваше да нацепи достатъчно дърва, за да получи от вдовицата на един дребен селянин единственото си ядене за деня и да й благодари смирено.