Изведнъж си представи парче агнешко печено и за момент отклони вниманието си. Естествено не улучи дървото точно в средата и то отлетя настрани. Чу се силно пращене и една дебела треска полетя във висока дъга право към вдовицата, която едва успя да се наведе и нададе възмутен вик.
Магнус вдигна рамене и взе следващата цепеница.
Ето го сър Магнус Фицджулиън, каза си горчиво той, непобедим воин от турнирите в цяла Северна Англия, прославен ездач и фехтовач, победител в повече от двайсет двубоя само в двора на Честър. Мъжете не смееха да се бият с него, освен ако не искаха да заслужат особено отличие. А Магнус се гордееше, че е успял да удовлетвори честолюбивия си баща. Това не беше лесна задача, защото самият граф Морли беше славен рицар, победител в много турнири.
Спомни си, че някой в двора беше написал песен за него, в която го възхваляваше като рицар без недостатъци и грешки и го наричаше „безстрашния дявол с турнирно копие“. Някога този епитет му изглеждаше преувеличен и високопарен, макар да беше близо до истината.
В момента обаче беше готов да продаде душата си за купа гореща ечемичена каша с говеждо месо.
След като събра разпръснатите дърва, вдовицата отиде при него. Главата й беше увита с шал, за да се пази от дъжда. Магнус сложи следващото дърво върху дръвника и този път улучи точно в средата.
Вдовицата спря до него и натрупа тънки трески в кошницата. През цялото време гледаше голия му гръб с изпъкнали от напрежение мускули. Неволно въздъхна и прокара върха на езика по горната си устна.
— Да не изстинете на това лошо време? — попита тя. — Не е редно да работите полугол навън, когато вали студен дъжд. Няма да ми е приятно, ако кажат, че аз съм виновна за болестта ви.
Магнус разцепи още две парчета дърво, без да бърза.
— Няма да се разболея. Не и ако ми дават достатъчно за ядене, за да поддържам силите си.
Вдовицата помисли малко.
— Прав сте — промълви след малко тя. — За красив млад мъж като вас е много важно да поддържа силите си. — Докосна рамото му с върха на пръстите си и лицето й изрази уплаха. — Ох, ама вие сте съвсем мокър и студен! — Огледа се бързо, за да се увери, че синът й беше в обора при кравите. — Най-добре оставете дървата и влезте вкъщи — покани го тя. — Ще видя какво мога да намеря, за да… имате сили.
Магнус бавно остави брадвата и я погледна в лицето. Тази игра се играеше от двама.
— Искам супа — каза направо той. — Много ми се яде супа. Гореща ечемичена супа с парченце агнешко или говеждо.
Момчето се появи с кофа мляко, когато Магнус дояждаше последната лъжица от агнешкия бульон, приготвен учудващо бързо от вдовицата. То остави кофата, отпусна се в стола пред огъня и се зазяпа към масата. Вдовицата очевидно не се зарадва на идването му.
— Доколкото си спомням — продължи невъзмутимо Магнус, докато попиваше последните капчици супа с парче хляб, — вие ми обещахте още бира и парче сирене, нали така?
Вдовицата въздъхна и отвори кухненския шкаф.
Когато се нахрани, Магнус трябваше да чуе, че му предстои още доста работа. Вдовицата му приготви мека постеля при кравите в обора и го осведоми, че утре сутринта трябва да свърши някои неотложни работи на полето. Първо да почисти вадата към езерото и ако се справи задоволително, можел да яде колкото си иска овесена каша.
Вдовицата остана в обора дълго след като нареди постелята и през цялото време му хвърляше замечтани погледи. Отиде си едва когато момчето дойде да хвърли сено на животните за през нощта. Когато свърши, хлапакът грубо повика майка си да го последва.
Магнус се изтегна на сламата. Супата, бирата, хлябът и парчето солено месо, с което вдовицата се бе разделила с голямо нежелание, тежаха приятно в стомаха му. Можеше веднага да заспи. Дъждът трополеше по покрива, кравите пристъпваха напред-назад и дъвчеха шумно, но скоро щяха да си легнат. След много крякане и шумолене кокошките се качиха на гредите и утихнаха.
Магнус слушаше шумовете, които издаваха животните, и равномерния дъжд. Чиста лудост е да бързаш за Единбург, за да намериш Едайн, повтаряше вътрешният му глас.
Той се зарови по-дълбоко в сламата, сложи ръце зад тила си и се загледа в тъмните греди на покрива.
Проклет да съм, ако мина южната граница без нея, каза си решително той. Щеше да преодолее препятствията, да я намери и да я вземе със себе си. За съжаление в момента беше само жалък просяк. Нямаше кон, нито оръжия, нито пари — все притежания, които удостоверяваха изключителните права на рицаря. След съдбоносния ден, когато корабът на графа се разби в крайбрежните скали и данъците се озоваха на морското дъно, той беше само един беден, безименен, вечно гладен мъж. Естествено можеше да потърси подслон в някоя норманска къща и да поиска пари назаем, но трябваше да се представи като син и наследник на прославения граф Морли, а в момента това не беше особено умно.