— Хайде, млади момко, разкажете ми нещо за вашето момиче.
Магнус загуби ума и дума. Откъде можеше простата шотландска селянка да знае нещо за неговата тайнствена златна Едайн?
Вероятно такива неща се разпространяваха бързо по селата и махалите. Историята на Едайн, отвлечена от водач на планински клан, след това откупена от тамплиерите и отведена в далечно място като Единбург, със сигурност беше доставил във всяка селска къща материал за приказки за месеци напред.
Вдовицата изхлузи ризата през главата му. Когато погледна в широкото лице с чип нос и тънки устни, той стигна до заключението, че тя не знаеше нищичко.
— Кой ви каза за моето момиче? — попита тихо той.
— Говорите за любимата си, нали? — Тя примигна кокетно. — О, такова голямо и хубаво момче като вас със сигурност има безброй мили и сладки момичета. — Пръстите й задърпаха шнура на панталона. — Сигурна съм, че харесвате крехки момиченца с черни къдрици и пищни гърди, издути като октомврийските тикви, и с кръгли черни очи.
— О, не — промърмори отвратено Магнус. Очевидно вдовицата имаше предвид себе си, но той можеше да мисли само за своята грациозна руса Едайн. Образът й беше постоянно пред очите му, представяше си живо всеки детайл. Когато вдовицата свали ботушите и панталона му, той усети как в слабините му се надигна желание, дошло от спомена за страстните мигове с Едайн. Жената го прегърна собственически и започна да го милва.
— Затворете очи и мислете за нея — пошепна в ухото му тя. — Искам да сте готов за мен, моето момче, затова трябва да мислите за скъпото си агънце, което в момента е далече от вас.
Магнус трябваше да признае, че това улесняваше нещата. Помисли да й благодари за предложението, но се отказа. Ала когато тя свали роклята си, за да го възседне, бързо я хвана за кръста и я положи по гръб.
Вече не понасяше жени, които го възсядаха и се обслужваха с него! Трябва само да затворя очи и да мисля за Едайн, повтаряше си той, докато се занимаваше с вдовицата.
Едайн, Едайн…
Беше му много трудно да изпълни задълженията си и да запази образа й пред очите си. За да изключи всеки риск, с едната си ръка през цялото време стискаше ботушите.
Едайн се спъна по стъпалата към подземната зала и едва не падна.
Игуменът и ирландският монах я пуснаха, макар и само за миг. Объркана и упоена, каквато беше, тя се обнадежди, че може да им избяга, но те я настигнаха само след няколко стъпки.
— Не сложихте ли опиум в яденето й? — попита игуменът и я раздруса, за да престане да се съпротивлява.
— Разбира се, че сложихме, милорд — отговори глас на млад тамплиер някъде в далечината. — Днес сме й дали вече две дози, но тя продължава да се брани от действието му.
— Веднага ми донесете чашата!
Малката група спря в преддверието на залата за събрания. Едрият игумен даде знак на ирландския монах и на младия тамплиер да държат Едайн, отметна главата й назад, отвори устата й и поднесе към устните й сребърна чаша. Тя обаче отказа да гълта, задави се и се закашля, по-голямата част от горчивата течност потече от ъглите на устата й по брадичката и шията.
— Не толкова бързо — проговори предупредително калдеят и взе чашата от ръцете на игумена. — Не разбирате ли, че може да се задуши? Освен това можете да си спестите опиума. Сигурен съм, че тя и така ще изпадне в транс.
Игуменът нямаше търпение.
— Може би сте прав, но аз съм убеден, че дългите разпити бяха напразни. Само я погледнете! Как може да устои на такова количество беладона, което обикновено укротява и прави покорни поне десет жени?
Монахът се наведе над Едайн, която беше в ръцете на двама рицари, и се вгледа изпитателно в отчаяните й очи.
— Не се бойте, момиче — заговори успокоително той. — Рицарите не разбират защо не искате да изпълните желанието им. Те нямат лоши намерения спрямо вас. Молят ви само за едно просто нещо. Искат да им предскажете бъдещето. Вложили са големи надежди във вас и се надяват, че най-сетне са намерили своя личен оракул.
Тамплиерите, които ги заобикаляха, вече бяха нахлупили бели качулки с цепки за устата и очите, каквато Едайн вече беше видяла на главата на майстора.
Калдеят забеляза питащия й поглед.
— Тайният орден на тамплиерите в Париж отдавна полага усилия да постигне онова, към което се стремят и тукашните братя. За съжаление момичето, с което работеха в парижката резиденция, ги разочарова. Не отговори на надеждите им.
— Тя беше уличница — обясни безизразно игуменът и посегна към ръката на Едайн. — Резултатите бяха повече от разочароващи. Но нека не говорим повече за нея. Надявам се днес да постигнем забележителен резултат.