— Какво ти е, момчето ми? — попита нежно тя.
Магнус й обърна гръб и нахлузи панталона си. После легна по гръб и обу ботушите, подарени от нея. Стана и трескаво затърси ризата си.
Жената му я подаде мълчаливо. Докато се обличаше, той попита с треперещ глас:
— Светло ли е вече? Трябва да бързам. Ще открадна кон.
Все още беше разтърсен от преживяното. Единбург, каза си той. Нещо се е случило в Единбург. Вкусът на дим и огън, на смърт и срутени стени горчеше в устата му, сякаш преди минута се бе върнал оттам.
Велики боже, тя нямаше да го повика, ако не се нуждаеше от него. Едайн беше в смъртна опасност!
— Не бива — рече тихо вдовицата. — В Шотландия не се крадат коне. Ако ви хванат, ще ви кастрират, ще извадят вътрешностите ви и накрая ще ви обесят.
— Трябва ми добър кон. — Магнус навлече ватирания жакет и грабна наметката си. — Трябва да открадна кон — повтори спокойно той, — който да може да се мери с проклетия чер дявол на Асгард дьо ла Герш.
13
— Какво момиче? — попита с невинно изражение главният майстор на тамплиерския орден в Единбург. — Съветнико, вие познавате предписанието, което забранява да подслоняваме жени, в която и да е резиденция на бедните рицари. Представяте ли си в какво неловко положение ще изпаднем, ако се наложи да обясняваме на уважавания суверен на Шотландия крал Уилям защо сме приели в манастира някакво си момиче!
Двамата бяха във вътрешния двор. Едрият монах улови ръката на Фицгамлин и посочи купчината камъни и мазилка, където работеха каменоделци.
— Внимавайте къде стъпвате, милорд. Строим наново част от криптата, тъй като преди няколко дни се срутиха носещи стени.
Правният съветник скритом оглеждаше вътрешния двор на резиденцията. Вече беше осведомен за мистериозното рухване на подземната зала за събрания. Каменоделците, които работеха в храма, бяха разпространили новината из града. Разправяха, че никой не бил ранен, но тамплиерите бяха известни с умението си да пазят тайна и никога не биха издали нещо доброволно.
Фицгамлин намираше, че това подхожда на историите, които се разказваха за рицарския орден, и то не само в Единбург. Говореше се за тайнствени церемонии и ритуали за посвещаване. Даже за експерименти с окултни науки.
Главният майстор на ордена го изведе от оживения вътрешен двор и двамата влязоха в много по-спокойната и тиха трапезария.
— Асгард дьо ла Герш — каза Фицгамлин, — който е член на почтения ви орден, носеше със себе си подписано от крал Уилям разрешение да търси едно момиче в западните планини. Според нашите сведения момичето било изведено насила от манастира „Сен Сюлпис“. Всъщност аз бях човекът, който връчи разрешението на тамплиера. Сега го търсим, защото имаме основания да предполагаме, че момичето е при него.
Монахът придърпа една пейка към близката маса и покани съветника да седне. Внезапно от кухнята изскочи бяла котка, прекоси просторната трапезария и скочи в ръцете му. Едрият тамплиер я притисна до гърдите си и попипа скъпоценния пръстен на ухото й.
— Аз, разбира се, познавам рицаря Асгард дьо ла Герш, милорд — призна спокойно той. — Но той няма нищо общо с единбургските тамплиери. Дойде от Лондон, преди това е бил в Париж.
Фицгамлин стисна устни. Това не е отговор, каза си раздразнено той. Беше попитал за момичето. Нима тези нагли воюващи монаси си въобразяваха, че могат да си играят с един от министрите на краля?
Появи се слуга с гарафа вино и чаши. Остави таблата на масата и безшумно се отдалечи. Главният майстор сам наля виното.
Най-лошото в тази история е, че кралят даде голямата част от откупа, продължи размишленията си Фицгамлин. Естествено Уилям чакаше момичето с нетърпение. Ала рицарите не искаха да се разделят с нея.
А времето напираше. Шотландският лъв вече беше събрал васалите, рицарите и няколко племена от планините на източната граница. Правеше тайни приготовления за война срещу английския крал Хенри Плантаженет, защото искаше да си възвърне земите, които кралството беше загубило след смъртта на брат му Малкълм.
През последните седмици Уилям събра всички свещени реликви, които притежаваше Шотландия. Между тях бяха наскоро откритите мощи на свети Андрей, съхранявани в сребърни и кристални съдове, които армията щеше да носи за късмет в битките. Но най-много се очакваше от изключителните способности на бившата послушница в „Сен Сюлпис“.
Кралското търпение беше на изчерпване, особено след като до ушите му стигна слухът, че Дьо ла Герш отдавна се е върнал с момичето и двамата са намерили подслон при тамплиерите в собствената му столица.