Асгард дълго остана мълчалив. Едайн чуваше тежкото му дишане от другата страна на вратата и виждаше живия му образ пред очите си — едър и величествен, с бялата тамплиерска туника, с виновно сведена глава.
— Кълна се в Исус Христос и Светата дева, че няма да допусна да ви отведат, мадмоазел — каза най-после той.
— Наистина ли ще ми помогнете? — Едайн притисна длани към дебелото дърво. Обзе я страшно предчувствие. Света майко божия, животът й беше в сериозна опасност! — По дяволите, Асгард дьо ла Герш, трябва да ми кажете! — Гласът й се извиси пронизително. — Какво означава това, че няма да допуснете да ме отведат?
Но той вече си беше отишъл.
По-късно, на смрачаване, вратата се отвори. Главният майстор на Единбург, игуменът и още няколко рицари, които Едайн не познаваше, влязоха в стаята й. Всички носеха ризници, над тях белите туники с червени кръстове, освен това плътно прилепнали плетени шлемове. Пръв беше калдейският монах.
Едайн се отдръпна, но игуменът бързо я уви в дебела, подплатена с кожа наметка.
— Не! Недейте! — Простестът й остана напразен; някой бързо пъхна в устата и парцал. Едайн се отбраняваше с всички сили, но двама тамплиери я хванаха от двете страни и я стегнаха като пакет. После я изнесоха навън.
Рицари и слуги осветяваха вътрешния двор с факли. Дьо ла Герш беше възседнал черния си жребец.
— Мадмоазел. — Главният майстор се наведе над нея. — За вашата лична и за нашата сигурност трябва да направите онова, което ви казват. Случаят е много деликатен, замесени са висши интереси. Надяваме се Асгард дьо ла Герш да ви убеди, че ще живеете по-добре под покровителството на тамплиерите, отколкото в двора на Уилям Шотландски.
Тя се опита да извика, да го помоли поне да й каже къде я отвеждат, но тамплиерите вече отваряха големите дървени крила на вътрешната порта.
Опита още веднъж — отчаян вик, който чу само тя и който отекна оглушително в главата й.
Завъртя се безпомощно, опитвайки се да се освободи от въжетата, с които беше стегната. Беше убедена, че той ще се опита да отговори. Разбира се, ако не му се беше случило нещо лошо.
При тази мисъл я връхлетя вълна на отчаяние. Тя го бе оставила в гората съвсем сам, без кон и без оръжие, а това означаваше, че може би не беше в състояние да й се притече на помощ. Господи, какво ще прави сега?
Докато тамплиерите я носеха към портата, все още нямаше признаци, че той е наблизо. Никакъв шепот, дори полъх, нищичко.
Външната порта се отвори с глухо скърцане и Едайн видя тъмната улица и черните очертания на дърветата. В края на гората чакаха няколко каручки и група хора.
Дьо ла Герш, който се различаваше съвсем ясно с бялата си туника и блестящата броня, пришпори великолепния си жребец и препусна към хората и каруците. Главният майстор и игуменът го последваха.
— Братко Брикриу, наистина ли сте убеден, че тези хора ще прекарат момичето през града, без никой да разбере? — попита загрижено тамплиерът.
Ирландецът кимна.
— Те се хвалят, че живеят от това да надхитрят кралските стражи.
Някой се отдели от групата пред каруците и се запъти към тях. Ала преди да е успял да каже нещо, в мрака отекна оглушителен вик. Тамплиерите, които носеха Едайн, се стреснаха и за малко не я изпуснаха. Стражите на портата запалиха факли, но някой строго им нареди да ги угасят.
От мрака изскочи невероятно видение: един-единствен рицар препускаше срещу тамплиерите и размахваше огромен меч, който блестеше под лунната светлина.
Конят и рицарят се насочиха право срещу тамплиерите пред портата и ги разпръснаха. В бъркотията игуменът загуби равновесие и падна на земята, като събори още няколко рицари. Асгард дьо ла Герш обърна черния си жребец, за да се изправи срещу нахалника, осмелил се да ги нападне.
Мечовете на двамата рицари се кръстосаха със звън.
— Пригответе се за двубой! Пригответе се за двубой, тамплиере! — извика гръмък глас.
— Исусе! — прошепна главният майстор, докато се опитваше да извади меча си. — Наистина ли сме предизвикани на честна битка, или искат да ни примамят в засада? Кой е този?
Още тамплиери, повечето невъоръжени, излязоха на улицата. Двамата, които носеха Едайн, я пуснаха и се присъединиха към другарите си.
Конете на сблъскалите се рицари се движеха към светлия кръг, образуван от факлите. Единият се изправи на задните си крака и изцвили от болка.
Едайн лежеше по лице на земята и се опитваше да успокои лудо биещото си сърце. Гласът, призовал тамплиерите на бой, принадлежеше на Магнус. Не беше нужно да го види, за да го познае.
— Назад! Назад! — Игуменът и калдейският монах се опитваха да държат тамплиерите далече от копитата на конете. Младият червенокос рицар не носеше нито ризница, нито шлем, беше въоръжен само с грамаден, блестящ меч, който се стрелкаше заплашително над главите им. Конете се опитваха да не се доближават твърде много един до друг. След това обаче, пришпорени от рицарите, се сблъскаха и единият ездач нададе болезнен вик.